— Приятно ми е да чуя, че са предприети мерки за спасяване на дивеча — отбелязах искрено.
— Искаше ми само да бях успял да направя нещо, преди да загубим последните си земни кораби и саблерози. — Той дръпна от пурата си. — Между другото, страшно се натъжих от новината за смъртта на Аманда Пикет.
— Срещнах се с нея само веднъж — рекох, чудейки се кога ли ще стигне до целта на моето посещение, — но тя бе особено гостоприемна и внимателна с мен.
— Беше добра приятелка. И чудесна писателка. Нейната книга „Дните на Пепони“ е истинско произведение на изкуството… И вие сте добър писател, господин Брийн.
— Благодаря.
— Четох вашата биография на Аугуст Хардуик и открих емоционално наситено описание на живота през онази отминала епоха от историята на Пепони.
— Много благодаря, сър, но не съм от класата на Аманда Пикет.
— Не се подценявайте, господин Брийн. Чел съм и „Изселниците“ — прекрасно изложение на едната гледна точка за Кризата, която напоследък сякаш се пренебрегва на Пепони.
— Радвам се, че не ви е обидила.
Президентът се усмихна приятно.
— Всички бяхме много млади и прекалено емоционални в онези дни — отвърна той. — Не, не се обидих.
Не знаех какво повече да кажа, така че отпих от коняка си и изчаках Пепон да продължи разговора.
— Чудесни книги са, и двете. И знаете ли кое ми направи най-голямо впечатление в тях?
— Не, сър.
— Че не се забелязва присъствието на автора.
— Така ли? — възкликнах сепнато. — Това не е добър признак.
— Изглеждате недоволен, господин Брийн. — Пепон забеляза, че пурата му е изгаснала, разви нова и я запали. — Може би трябва да поясня думите си. Имах предвид следното: въпреки че сте написал цяла книга за един от най-добрите ловци на Пепони и въпреки изключително красноречивия откъс за клането в територията Букуа, наистина нямах представа за собственото ви отношение към лова, докато не го споделихте преди малко. А и досега не съм наясно какво е мнението ви за калакалите… О, да, сигурно сте възприемал военната им кампания за обречена от самото начало, но все още не знам дали смятате, че действията им са оправдани от несправедливото отношение към тях. — Взря се в мен. — С други думи, вие отразявате фактите, както са ви поднесени, и оставяте читателят да ги тълкува, както намери за добре. Това ми допада.
— Благодаря.
— Ще ви задам един въпрос, господин Брийн.
— Разбира се, господин президент.
— Ако някой представител на калакалите беше ви разказал защо са чувствали необходимост да започнат войната и да извършат някои, да кажем, спорни действия, бихте ли отразили изказването му честно и непредубедено?
— Не това беше целта на книгата ми, сър — отвърнах. — Интересуваха ме само мненията на оживелите човеци.
— Добре. — Почувствах, че се опитва да скрие нетърпението си. — Нека го кажа по друг начин. Какво мислите за методите на Фелисия Престън?
— Мисля, че са били ефикасни.
— Това е мнението ви от военна гледна точка. А какво e личното ви мнение за тях?
— Мъченията и осакатяванията не могат да бъдат оправдани с нищо.
Той се усмихна.
— Това е отговорът, който се надявах да получа.
— Щастлив съм, че ви зарадвах, господин президент — отвърнах, учуден какъв точно разговор водехме.
Той ме изгледа доста продължително, както ми се стори.
— Мисля, че точно вие сте подходящият човек за тази работа — каза най-накрая.
— Каква работа?
— Господин Брийн, за мен са написани седемнайсет биографии, откакто Пепони получи независимостта си и аз станах президент. Ще бъда напълно откровен с вас и ще ви призная, че всички те са хвалебствени в една или друга степен… Всяка от тях обаче е написана от местен жител на Пепони и освен на нашата планета не се продадоха почти никъде. — Той ми се усмихна. — Вие, от друга страна, сте човек с две успешни книги зад гърба си, и двете за различни аспекти от живота на Пепони, и не ви липсва известна литературна слава. Ако вие напишете биографията, за мен няма съмнение, че тя ще се появи из цялата Република и особено в онези светове, от които ние трябва да измолим помощ и техническо съдействие. Разбирате ли накъде бия, господин Брийн? — той сграбчи края на огромното бюро с големите си ръце и се наведе към мен.
— Искате да напиша биографията ви.
— Точно така.
— А защо избрахте мен? Има и по-добри писатели.
— Може би, но като се вземе предвид литературната ви слава и нежеланието да давате морална оценка на написаното, според мен няма по-добър от вас за тази цел.
— Продължавате да твърдите, че моето лично мнение не личи в книгите ми. Кои свои възгледи не бива да изразявам?
— Мога ли да бъда напълно откровен, господин Брийн?
— Ако ще бъда ваш биограф, ще е чудесно да свикнете да сте откровен с мен — съгласих се аз.
— Пепони не е типична колониална планета на Републиката — започна Пепон. — Когато вашата раса пристигнала тук, тя не открила изискана и напреднала в технологично отношение цивилизация, устремила се към звездите. Намерили сте примитивен свят с примитивни народи, като много от тях с право могат да се нарекат диваци. Нямали сме писмен език, нито по-сложни умения от запалването на огън и оформянето на груби оръжия, дори не сме били открили колелото. А сега, след по-малко от век, трябва да преживеем социална и научна еволюция, която иначе би отнела стотици поколения… Било е време, когато животът ни е бил простичък, в хармония с природата, и Пепони наистина е бил рай за нас. А ще дойде време — надявам се да е съвсем скоро, когато отново ще стане рай, но от друг тип. Точно в този момент на нашата история обаче, ние се намираме в преходен период на промени, каквито вероятно не е преживявала нито една друга раса. — Той допи коняка си, сложи пурата обратно в устата си и продължи: — Ако приемете тази работа, господин Брийн, ще получите пълна свобода да пътувате навсякъде из Пепони и да задавате въпроси на всекиго. В процеса на проучванията си ще се сблъскате със сериозна критика към мен и правителството ми. Някои от твърденията няма да ви хареса, други може би направо ще ви ужасят. Ще чуете истини, но и доста лъжи и слухове, а няма да можете да ги различите. Следователно искам човек, който просто ще наблюдава, ще отразява и ще се въздържа от морални оценки. Ще ви помагам, доколкото мога, и ще отворя файловете си за вас. Всичко, което искам, е преди да напишете нещо в ущърб на Пепони или на мен, да го обсъдите първо с мен, за да ви го обясня, ако мога.
— Но няма да ме цензурирате?
— Имате думата ми, господин Брийн.
— Нека да повторя, за да съм сигурен, че съм ви разбрал правилно. Мога да говоря с всекиго, човек или местен жител, без проблеми, така ли?
— Точно така.
— Ще имам ли и достъп до личните ви документи?
— Освен до онези, които засягат сигурността на планетата.
— И ще поемете всичките ми разходи?
— Напълно.
— Иън Мастерсън ли ще ми бъде придружител и преводач?
Пепон помълча малко.
