— Ще ми се да е от моята раса. Мнозина пепони няма да говорят свободно пред двама човеци, особено ако единият е всеизвестният Иън Мастерсън. Ако настоявате за него обаче…
Поклатих глава.
— Не. Ще се доверя на вашата преценка, сър.
— Някакви други въпроси?
— Имате ли вече предвид някой издател?
— Не. Но мога да използвам влиянието си и да намеря някой, ако вие срещнете трудности.
— С колко време разполагам, за да напиша книгата?
— Аз съм доста стар и имам безброй болежки. Иска ми се да видя книгата завършена и публикувана до края на живота си.
Щеше ми се да го попитам колко очаква да живее, но ми се стори ужасно нетактичен въпрос.
Той отново ме изгледа.
— Е, господин Брийн, ще се споразумеем ли?
Помислих върху предложението му още миг, после кимнах.
— Да.
Засмя се доволно.
— Чудесно! Позволете ми да ви предложа един от деликатесите на Пепони, преди да си тръгнете.
— За мен е чест.
Той натисна бутон на бюрото си. Влезе друг слуга с ливрея — носеше сребърна чиния с малки печени ролца месо.
— Вкусвали ли сте някога месо от наш дивеч, господин Брийн?
— Не.
— Тогава нека ви предложа малко от специално приготвен среброкож — каза великодушно той. — Няма да имате възможност да опитате друго месо освен от бифкейковете до края на престоя си тук.
— Защо? — попитах и опитах от среброкожа. Имаше лек мирис и беше прекалено пикантен.
— Поради две причини, господин Брийн. Първо, повечето представители на моята раса предпочитат домашните животни вместо горския дивеч. Второ, на този континент ловът е забранен.
— Бях забравил. — И преди да успея да се спра, добавих: — А вие как се сдобихте с това?
— Привилегия на президента.
— Чудесно е — отбелязах с повече ентусиазъм, отколкото изпитвах.
— Знаех, че ще го харесате — отвърна той, очевидно доволен от себе си. — Когато бях малко дете, ходех на лов за среброкожи с копие, което бях направил съвсем сам.
— Мислех, че вашите хора предпочитат бифкейковете.
— Винаги съм бил различен. — Той кимна, слугата остави подноса на бюрото и излезе. Пепон погледна часовника си, украсен със скъпоценни камъни. — Трябва да присъствам на съвещание за бюджета след двайсет минути, господин Брийн. Но дотогава, след като ще бъдете мой биограф, съм на ваше разположение. Искате ли да ме попитате нещо?
Реших да започна с простичък въпрос:
— Защо променихте името си Робърт Прекина на Буко Пепон?
— Робърт е човешко име, а аз не съм човек. Буко беше името на дядо ми.
— А Пепон?
Той вдигна рамене.
— Прищявка. Прекарах петнайсет години на Делурос VIII, говорейки за свободата на Пепони, затова си избрах име, което хората да свързват с моя свят.
Погледнах го право в големите котешки очи.
— Рано или късно ще трябва да ви попитам дали сте имали нещо общо с калакалите.
— Не, господин Брийн, нямах нищо общо с тях. Целта ни беше една и съща, но не одобрявах методите им.
— Какво значи Калакала?
Той вдигна рамене красноречиво.
— Нямам представа.
— Не е ли дума от богодския?
— Не е дума от нито един език на Пепони.
— Това означава, че някой я е създал. Кой?
— Наистина не знам. Вероятно Джеймс Празнар. Той беше техният главнокомандващ.
— Същият, на когото е кръстено авеню „Празнар“ в центъра ли?
Той кимна.
— Всеки народ има нужда от своите герои. Той беше голям борец за свобода.
— Мислех, че не одобрявате калакалите.
— Техните методи, а не тяхната цел, господин Брийн — повтори той. — Знаете ли, четях и препрочитах „Изселниците“ с интерес, но там сте пропуснал един много съществен факт.
— Така ли? И кой е той?
— По време на Кризата Калакала са били убити по-малко от петстотин човеци, но над осемдесет хиляди богоди.
— Доколкото знам, повече от половината от тях са били верни на колониалното правителство и са били убити от самите калакали — изтъкнах.
— Именно затова трябва да приемете моята неосведоменост по всички въпроси за Калакала, включително и за значението на думата — отвърна Пепон. — Никога не бих насърчил един богода да убие друг.
— Не съм казал, че не ви вярвам. — Забелязах, че не съм довършил коняка си и отпих от чашата. — Някой предположи, че думата Калакала е била възприета, защото се помни много лесно. А вие можете ли да се сетите и за друга причина?
— Да. Тъй като не съществува в нито един диалект, мисля, че са искали да служи за боен вик на всички племена.
— Но не се е получило така.
— Не.
— Сигурно доста горчилка е останала от факта, че другите племена не са подкрепили богодите?
— Прекалено много — призна Пепон. — Опитах се да сплотя моето правителство, но трябва да направя много повече… Моите собствени привърженици са наскърбени, че поканих членове на всички племена да участват в правителството и че не посочих някой богода за вицепрезидент. — Той въздъхна. — Някой ден ще ги накарам да разберат, че вече не съм богода, а гражданин на Пепони, който просто се е родил в племето на богодите.
Мислех да го попитам дали знае кой е убил Сам Джимана, младия политик от племето кия, за когото Мастерсън ми бе споменал по-рано през деня. Реших, че ще е прекалено безочливо, затова през следващите няколко минути го разпитвах за плановете му за колективни ферми, напоителни проекти, туристически бюра и така нататък.
Накрая отново погледна часовника си.
— Опасявам се, че се налага да сложа край на нашия разговор, господин Брийн.
— Ще можем ли да продължим утре?
Той поклати глава.
— Не. Трябва да летя до Големия западен континент. Ще говорим пак, като се върна.
— И кога ще бъде това?
— Да се надяваме, че ще е след седмица, но не повече от две. — Той стана и ме изпрати до вратата. — А сега, господин Брийн, време е да ви кажа довиждане. И още веднъж повтарям колко се радвам, че приехте поканата ми.
— Къде ще се срещна с новия си придружител?
Той се усмихна.
— Точно зад вратата. Очаква ви.
— О?
