порасналият, който е пътувал до други звезди и сега работи за правителството на Буко Пепон. Като че ли нямат никаква връзка помежду си, нито една черта, която и двамата да притежават.
— И двамата живеят на Пепони — вметнах аз.
— Ако можеше да видиш селището ми, а после кабинета ми, щеше да ти е трудно да повярваш, че двамата могат да съществуват заедно в една галактика, да не говорим на един свят.
— Ще ми се да посетя и двете места.
— Добре — отвърна той. — Къде другаде желаеш да те заведа?
— Беше ми дадена абсолютна свобода да ходя, където си поискам. Но нямам ни най-малка представа къде да отида… Предполагам, че след като ще пиша биографията на Буко Пепон, трябва да видя местата, които са свързани с неговия живот: селището, където е израснал, килията, в която е бил затворен по време на Кризата, кръчмата „Саблерог“ — места от този род.
Той кимна.
— Кога искаш да започнем?
— Утре сутрин — предложих.
— Ще те чакам във фоайето.
Сервитьорът се върна и аз поръчах пържола от бифкейк и чаша кафе. Тонка просто поклати глава, когато сервитьорът го погледна.
— Нищо ли няма да поръчаш?
— Не съм гладен.
— Сигурен ли си?
— Ще хапна по-късно.
— А защо не сега?
— Не искам да обиждам никого, но не ям човешка храна.
— Мислех, че бифкейковете са местна храна — отбелязах.
— Първоначално са внесени от комодор Куинси.
— Трябваше да го кажеш по-рано. Щяхме да отидем в ресторант, където сервират неща, които ядеш.
— Нямаше да ти хареса.
— Откъде знаеш? Следващия път, когато ще ядем, настоявам да отидем в местен ресторант.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
Той се усмихна.
— Мисля, че ще станем приятели, Матю.
Нейтън Киби Тонка, все така облечен в племенните одежди на бегу, ме взе с по-скромен автомобил от предишната вечер. Напуснахме града и тръгнахме на север — почти час през равна и суха савана, а после по леко нагорнище. Короните на дърветата станаха по-зелени, въздухът по-студен, пейзажът по- хълмист.
— Наближаваме Зелените земи — съобщи Тонка, докато минавахме покрай няколко малки арендаторски ферми и във всяка деца играеха около сламените колиби. — Селището на Буко Пепон е на около деветдесет километра северозападно оттук.
— През последните шейсет километра не видях дори среброкож — отбелязах.
— Животните не са глупави — отвърна Тонка. — Не им трябва много време да научат границите на парковете и резерватите и да останат там, където е сигурно.
— Но аз видях няколко по пътя между космодрума и Беренджи.
Той се усмихна.
— Лошо е за бизнеса да се убиват животни, когато има туристи наоколо. Но малко от тях идват в Зелените земи, освен за да изкачат планините или да отидат в резерватите, а този път не води в нито една от двете посоки. Затова е твърде вероятно всяко животно, което се мерне тук, да бъде убито. — Въздъхна дълбоко. — Жалко е, защото тази земя е много крехка. Виждаш ли онези бифкейкове? — попита внезапно и посочи малко пасище, където дузина добичета пасяха под отегчения поглед на висок и слаб млад богода.
— Да.
— Мога да сложа петнайсет среброкожи и двайсет бързоноги там и те ще се възпроизвеждат и живеят на онова пасбище за вечни времена, защото са част от екологичната система на Пепони. Но сложи дванайсет бифкейка, както е направил този фермер, и за една година всичката растителност ще бъде изтръгната от корен, цялото пасище ще стане на прах и поне едно поколение няма да може да засее нищо там.
— Защо не се опитат да отглеждат дивеч тогава?
— Това са богоди и соротоби — обясни той. — Също като сибоните те измерват богатството си по броя бифкейкове, които притежават. Дивите животни нямат стойност за тях.
— Искаш да кажеш, че някои от тези бифкейкове никога няма да бъдат изядени? — учудих се аз.
— Накрая всички ще бъдат изядени, но първо ще бъдат разменени няколко пъти. Ще ги използват да платят някоя булка или магьоснически талисман, или нещо друго. — Той поклати глава. — Не, те са толкова неразделна част от икономиката, че никога няма да бъдат заменени с отглеждане на дивеч.
— Ако Зелените земи са с по-добра почва, защо не пасат Бифкейковете там?
— Има шестстотин милиона бифкейка на Пепони — отвърна Тонка. — Те пасат навсякъде. Освен това, фермерите в Зелените земи имат свои проблеми. Не могат да си позволят да споделят земята си с бифкейковете.
— Казаха ми, че Зелените земи са с най-плодородната почва на планетата. Какви проблеми могат да имат фермерите?
— Прекалено много жители, прекалено малко земя. Ще разбереш по-добре, когато сам видиш всичко.
Продължихме да се изкачваме, местността отново се промени — стана по-гориста и тогава изведнъж се озовахме на високо плато, може би на около две хиляди и петстотин метра надморска височина. Карахме през тучна равнина с обработваема земя, каквато обикновено се вижда само на селскостопанска планета. Въздухът ухаеше на плодородие и дори колибите и бараките изглеждаха в по-добро състояние от тези в саваната.
Тонка намали скоростта и ми посочи дванадесет колиби със сламен покрив, подредени в широк правилен полукръг, на около петдесет метра вляво от пътя.
— Виждаш ли това?
— Какво е? Селище ли?
Той поклати глава.
— Семейна ферма. Обикновено един фермер притежава десет акра. Но когато пораснат децата му и се нанесат разни роднини, земята се дели отново и отново, докато накрая станат дванайсет семейства с по- малко от акър за обработване.
— А земята, която заобикаля първоначалните десет акра? Изглежда засадена със захарини.
— Да, но ивицата е широка, което почти сигурно означава, че принадлежи на правителствен служител от Беренджи или на някой от хората, останали тук след обявяването на Независимостта.
— Кой притежава най-много от Зелените земи? Буко Пепон ли?
Тонка кимна.
— Да. Веднага след него се нареждат синдикатът „Вейнмил“ и картелът „Кортной“ — конгломерати на Републиката, притежавани и управлявани от хора. После идват повечето членове на кабинета на Пепон. Самият той е собственик на старите имения на комодор Куинси, плюс други площи.
— Как го е постигнал? — попитах, докато колата пак набираше скорост.
— Прекарал е петнайсет години сред хората на Делурос VIII — отвърна Тонка с едва доловима ирония. — Очевидно добре е научил урока си.
— И никой не е против?
— Той е Бащата на Пепони. Никой не е против.
