Понякога носи наметалото си от саванен дявол и говори с хората, но понякога се облича като съвсем обикновен гражданин. Жителите знаят това и степента на насилие рязко спадна, тъй като никой не иска да убие президента.
— Това граничи с глупостта — отбелязах. — Сигурно е, че някой ден ще попадне на жител, който иска да го убие. Някой кия или соротоба.
— Никой няма да го убие — отсече Тонка, сякаш самата идея бе твърде смехотворна, за да є се обърне внимание. — Той е Бащата на Пепони.
— Това едва ли ще впечатли някой онеправдан бедняк.
— Всички сме онеправдани бедняци — отвърна саркастично Тонка.
— Никой ли не го обвинява за това? В края на краищата той е на власт, откакто е обявена Независимостта.
— Обвиняват подчинените му, съседите си, колонистите и дори времето. Но не и него.
— Много ми е трудно да разбера — признах.
— Жителите разбират проблемите, пред които е изправен. Когато вашият Джони Рамзи станал секретар на Републиката, поел юздите на работещо правителство с неговите закони, политика, съюзници, данъчни служби и войска. Буко Пепон оглави планета, систематично ограбвана от колонистите хора, и е трябвало да създаде закони, политика и данъчни служби за правителство, което не е съществувало, докато не е дошъл на власт. Забележителното за Пепони не е, че е толкова бедна планета, а че въобще сме оцелели.
Стигнахме до ниска тухлена сграда насред открито поле. Беше заобиколена от множество бараки. Тонка ми обясни, че веднъж в седмицата тук има много оживен местен пазар. Спря да зареди колата, а аз се скитах наоколо и разглеждах тъмната студена вътрешност на малките сгради. Повечето бяха празни, като изключим холограмата в рамка на Пепон с наметалото от саванен дявол, която бях видял във фоайето на хотел „Роял“. Останах с впечатление, че се доставят от правителството и се отразява много зле на бизнеса, ако собственикът не приеме една от тях.
Само две от колибите работеха: в едната продаваха топла бира, а в другата бяха изложени делви и кани, които очевидно не бяха предназначени за туристи. Двамата собственика, облечени в ярки роби — предположих, че са племенните одежди на богодите — ме поздравиха с приятелски усмивки и се опитаха да ми продадат от стоката си. Както ме бе предупредил Мастерсън, земният език не се говореше извън градовете и резерватите. Затова се усмихнах и поклатих глава към всекиго от тях, а те приеха отказа ми.
— Готов ли си да тръгваме? — Тонка дойде при мен.
— Да.
— Искаш ли бира?
— Не изглежда много студена — отбелязах.
— Не е — съгласи се той. — Но е мокра, а ни чака дълъг и сух път, преди да стигнем Балимора.
Вдигнах рамене.
— Убеди ме.
Той даде няколко монети на съдържателя, взе две бири от рафта, отвори ги и ми подаде едната. Беше по-лоша, отколкото очаквах, и наистина трябваше да положа усилие, за да не направя гримаса и да обидя собственика. След няколко минути отново пътувахме.
— Кажи ми за холограмите — обадих се аз.
— Какви холограми? — попита той.
— На Пепон. Имаше във всяка колиба.
— О, да, доставя ги Отделът за информация. Във всеки обществен бизнес трябва да има по една от тях.
— Забелязах, че образът на Пепон е върху всяка ваша монета.
— Защо не? — парира Тонка. — Той е президентът.
— А какво ще стане, когато умре? Ще изсечете нови монети с лика на неговия приемник ли?
Неговата изненада ми показа, че този въпрос никога не му е хрумвал. Помисли няколко минути, преди да ми отговори. Накрая поклати глава.
— Съвсем излишно е да сменяме монетите, които вече имаме.
Продължихме в мълчание и аз се загледах в променящия се пейзаж. Вече бяхме в сърцето на Зелените земи, от време на време се мярваше фермерска къща на колонисти, но на всеки тридесет метра имаше колиба или барака. Повечето бяха заобиколени от безброй деца, почти всички съвсем голи. Започнах да разбирам пред какъв проблем ще се изправи Пепони, ако не ограничи прираста на населението си.
Понякога минавахме покрай някое забележително място и Тонка старателно ми го посочваше: това е фермата, където семейство Престън били заклани от калакалите, тук преди век Риса Грийн за пръв път говорил с богодите, в тази ферма Джезмин Гейнс се отбранявала срещу двадесет воини калакали, на това място група колонисти, борещи се срещу въстаниците, попаднали в засада и били убити от бойна група начело с Джеймс Празнар, най-великия от генералите на калакалите.
Накрая минахме до дълга изровена алея и паркирахме на пет метра от стара порутена фермерска къща. Повечето прозорци бяха счупени, нямаше никакви врати, предишната зеленчукова градина бе затрупана с боклук, а красивите стари дървета покрай алеята бяха изсъхнали от липса на грижи. Четиринадесет деца играеха без надзор в предния двор, а далеч в полето три възрастни местни жени се бяха навели и събираха захарини.
— Мислех, че ще искаш да го видиш — рече Тонка.
— Какво е това?
— Домът на Аманда Пикет.
Огледах се по-внимателно. Да, ето го стария ветропоказател, който видях в холографския албум на Аманда, а отпред беше каменният кладенец, откъдето баща є вадил вода, преди да си купи помпа. Всичко останало обаче ми беше напълно непознато.
— Никога нямаше да го позная — признах аз.
— Правителството го провъзгласи за национален паметник преди двайсетина години. Но не намериха пари да го подновят и го дадоха на едно семейство богоди преди дванайсет години.
— Срамота — казах, загледан в порутената сграда и многобройните белези на немара. — Виждал съм холограми как е изглеждало всичко преди. Било е красиво… Благодаря ти, че ме доведе тук.
— Чел съм книгите ти. Знам, че си бил близък с нея… Тя беше най-добрият приятел човек, когото моят народ някога е имал. Доведох те тук, защото си я познавал и защото трябва да видиш всичко това, ако искаш да разбереш нашите проблеми. — Той посочи децата. — Това не са диваци, които погубват красивата някога собственост. Те са богоди и само се опитват да водят поносим живот при мъчителни условия. Ако къщата е запустяла, то е защото времето не им стига. За тях е много по-важно да прекарат дневните часове в грижа за прехраната си от нищожните парчета земя, отколкото да подновяват салоните и кухните, които не им служат за нищо. — Обърна се и впери напрегнат поглед в мен. — Малцина хора бих довел тук, но ако искаш да разбереш Пепон и Пепони, трябваше да го видиш.
— Благодаря ти за доверието.
— Можеш да ми благодариш, като напишеш истината. — Той подкара колата на заден по алеята. — Ако прочета, че фермата на Аманда Пикет се е превърнала в селска бедняшка къща само защото сега е дом на богоди, ще знам, че не си по-различен от повечето хора.
Не отговорих. Изминахме още седем километра, преди да спрем пред няколко колиби и бараки. На хълма над тях се виждаше голяма къща на колонисти. Деца играеха на поляната. Самите колиби изглеждаха безлюдни, с изключение на един много стар местен жител, който седеше на разнебитен дървен стол в сянката на огромно дърво и ни оглеждаше любопитно.
— Къде сме? — попитах, когато Тонка изгаси двигателя.
— Това е родното място на Буко Пепон. — Посочи към една от колибите, върху която имаше паметна плоча.
— Къде са всички?
— Мнозина са убити в Кризата — обясни Тонка. — Останали са три семейства само старци. Децата им отдавна са си намерили работа в Беренджи.
— Защо не са останали да обработват земята?
