— А корпоративните собственици? — продължих. — Срещу тях протестират, нали?
— Всички, дори Пепон. Но онези две корпорации са и два от най-големите инвеститори в Беренджи, така че не може да си позволи да ги обиди. Ако им вземе земите, те вероятно ще затворят хотелите и фабриките си.
— А какво става с обикновения богода, който не е правителствен служител? — заинтересувах се.
Минавахме покрай огромна ферма, отделена от заобикалящите я ивици засята земя с висока ограда от бодлива тел.
— Когато колонистите напуснаха Зелените земи след обявяването на Независимостта, правителството присвои земите им. А за някоя особено желана ферма, която собственикът човек все още не бе изоставил, правителството предлагаше добра пазарна цена и го принуждаваше да приеме офертата. След като всички служители бяха взели каквото искаха, започнаха да разделят останалата земя на имения по пет и десет акра и да дават на всяко семейство по парцел — докато имаше земя. Спомни си, че има около двайсет милиона богоди, а земята въобще не е достатъчна. Онези, които бяха късметлии да се сдобият с парче от нея, имаха с какво да си изкарват прехраната — нещо, което винаги са правили, само че върху нечия друга земя. За съжаление сега не са толкова продуктивни, както през колониалния период, защото не могат да си позволят торове или инсектициди.
— Защо не обединят средствата си и не купят необходимото?
— Единственото, което имат, е земята — обясни Тонка. — Първо нямаха капитал, с който да започнат, а откакто се нанесоха тук, нямат и излишък от реколтата за продаване. Не забравяй — продължи той, — че когато новото поколение порасне, парцелите се делят. Сега много семейства притежават по-малко от половин акър, добивът от който трябва да им стигне за цялата година. — Замълча и тежко въздъхна. — Така че Пепони, която преди време изнасяше храна за близките планети, днес не може да изхрани и себе си.
— Явно доста си мислил върху този проблем. Какво би направил за решаването му самият ти?
Той вдигна рамене.
— Проблемът никак не е прост и няма да е лесно да се разреши. Решението ще засегне всички аспекти от живота на Пепони. Например може да прозвучи жестоко, но въвеждането на вашата медицина в нашето общество е допринесло много за задълбочаването на този проблем.
— По-скоро е странно. Какво искаш да кажеш?
— Практически няма детска смъртност на Пепони, а в социално отношение още не сме се приспособили към това обстоятелство. Тук една майка обикновено ражда седем деца. Било е практично и дори необходимо, когато се предполагало пет или шест от тях да умрат в ранното си детство, но сега, благодарение на човешката медицина, населението нараства много бързо, а земята ни става по- непродуктивна. Трябва да ограничим прираста на населението си… Другото, което се налага да направим, е да прекратим икономическата и продоволствената си зависимост от чужди растения и животни. Точно както бифкейковете, които са чужди на Пепони, разрушават саваните ни, така и захарините, които ние дори не ядем, а отглеждаме единствено за износ, не са част от екологията на планетата. Мястото им не е тук. Извличат минерали от Зелените земи и други обработваеми площи, а те губят плодородието си с всяка изминала година. — Отново въздъхна. — Само след като се разрешат тези два проблема, си струва земята да се преразпредели.
— Пепон занимавал ли се е с тях?
— Буко Пепон има четири съпруги, двайсет и три деца и притежава повече от три милиона бифкейка — отвърна Тонка и отново увеличи скоростта. — Това отговаря ли на въпроса ти?
— Мисля, че да — съгласих се кисело. — Пепон знае ли за твоите чувства към Зелените земи?
— Разбира се.
— Интересно — учудих се аз.
— Кое?
— Не предполагах, че ще ми даде придружител, който ще го критикува.
— Не разбираш, Матю. Според мен той е най-добрият президент, който можехме да имаме. Водил е битката за независимостта на Пепони сам, без ничия помощ, когато повечето от народа му са били доволни слуги на хората. Именно той отиде на Делурос, за да се бори за свободата ни, и съвсем сам въведе един примитивен народ в галактическата ера. Няма спор, че е велик лидер… Просто не е съвършен.
— Другите племена не са ли против факта, че богодите притежават Зелените земи?
— Защо? Те са тяхната родина.
— Като страничен наблюдател ми се струва, че може да се поспори дали Пепон не облагодетелства собственото си племе.
Тонка поклати глава.
— Не го познаваш. Вероятно най-голямата му добродетел е, че не предпочита едно племе пред друго. Зелените земи принадлежат на богодите, защото винаги е било така, и това е правилно и справедливо. А той е президент на цялата планета, не само на богодите. — Нейтън намали скоростта и се обърна към мен. — Май не разбираш племенния проблем, пред който се изправи той, когато стана президент. Векове наред сибоните са нападали богодите, за да крадат жените и добитъка им. Кораните убивали всеки член на друго племе, стъпил на тяхна територия. Сентабелите искаха Големият западен контитент да се отцепи, тъй като за президент е посочен един богода. Моето собствено племе бегу, което е роднина на богодите, преди преследваше дорадите като животни и на свой ред беше погубвано от сибоните и кандаберите. — Сви встрани от пътя и спря. — Хората могат да променят световете, както сменят дрехите си, но ние по рождение сме обречени да бъдем членове на своето племе.
После отвори ярката си роба и ми показа гърдите и корема си. Плътта му бе обгорена сякаш с желязо за дамгосване във фигура, която се състоеше от две успоредни линии, шестоъгълник и три кръга.
— Това е знакът на бегу. Двете линии представляват двете реки, които ограничават нашата територия. Шестоъгълникът символизира шестимата воини, които ни спасили от сибоните преди почти триста години, а кръговете са богодите, кия и брагите, с които сме роднини. Същата фигура е изобразена и тук — добави той, посочвайки по-голямата от двете си огърлици — издялана бе върху едно от по-едрите мъниста.
— Ето това съм аз — продължи той и посочи гърдите си. — Аз съм бегу до края на живота си. Бях на дванайсет години, когато ме жигосаха, и от този ден бях дължен да защитавам племето и селището си и да убивам племенните ни врагове. Не трябва да се доверявам на никого, който не е бегу. Не трябва да предпочитам никого пред някой бегу, да не свидетелствам срещу бегу пред външни лица, независимо от престъплението.
— А начина, по който си обръснат?
— На теория не трябва да оставям космите си да пораснат, докато не умре и последният сибони.
— И това е доктрината на бегу?
— Да. Пазя символите на племето си заради своя народ, но пренебрегнах същността на племенността заради доброто на Пепони. Така постъпват и всички членове на правителството, обаче за десетки милиони не е така. Ето защо Буко Пепон трябва да остане наш водач.
Оправи робата си, върна колата на пътя и отново потеглихме.
— Преди десетина години — продължи той, — четири семейства боротоби се преместиха в областта Марачо, точно под Зелените земи. Богодите, които живееха там, не ги искаха и заплашиха да ги изгонят. На следващия ден Буко Пепон се появи там в племенните одежди на соротобите и каза на богодите, че ако искат да ги убият, трябва да убият и него. Естествено, не вдигнаха ръка срещу него и соротобите в Марачо никога повече не бяха тормозени.
— Това истинска случка ли е? Сигурен ли си, че не е измислена история?
— Познавам двама соротоби, които са били там — увери ме той.
— Имате доста смел президент.
Почудих се дали някой секретар на Републиката след Джони Рамзи би направил същото в подобна ситуация.
— Той е много смел и много мъдър — съгласи се Тонка. — Същите хора, които го наричаха дявол, сега го почитат като велик държавник. — Усмихна се. — Знаеш ли защо престъпността в Беренджи не нараства?
— Защо?
— Защото веднъж на всеки две или три седмици Буко Пепон отива вечер сам в бедните квартали.
