Той посочи към голямото култивирано поле.
— Пепон притежава цялата земя, която можеш да видиш оттук.
Излязохме от колата и се приближихме до стария местен жител. Тонка го поздрави на богодски, както предположих, и се обърна към мен.
— Казва, че за него е чест да бъде посетен от човека, който ще напише историята на Буко Пепон, и ще отговори на всичките ти въпроси. Не говори земния език, но аз ще превеждам.
— Моля те да му благодариш от мое име и да го попиташ дали си спомня Буко Пепон като малко дете.
Тонка преведе въпроса.
— Според него дори тогава всички са знаели, че Робърт Прекина — така се казвал по онова време, ще бъде спасителят на Пепони. Лицето му светело нощем със свещено сияние. Още когато бил на четири години, можел да чете, пише и говори земния език по-добре от всеки колонист. — Тонка се усмихна. — Спокойно можем да приемем, че преувеличава.
— Не знам какво друго да попитам — признах. — Исках да науча повече за детството на Пепон, дали е показвал някакви качества на лидер или амбиции, но твърдението, че е благословен от Бога на четири години, не е някаква полезна информация.
— Ще позволиш ли аз да задам няколко въпроса? — попита Тонка.
— Разбира се.
Тонка му каза нещо, учтиво изслуша дългия отговор, после отново се обърна към мен.
— Попитах го за семейството на Пепон, което не е светело със свещено сияние — започна усмихнат той. — Имал е шестима братя, всичките умрели, преди да възмъжеят, и две сестри. Едната от тях все още живее в Беренджи; другата умряла като дете. Самият Пепон посещавал мисионерско училище на около тринайсет километра оттук. Дванайсетгодишен напуснал дома си, за да отиде в Беренджи.
— Приел ли е християнството?
— На този въпрос мога да ти отговоря и аз. Приел го е като дете и се отказал от него след завръщането си от Делурос VIII, точно преди да го пъхнат в затвора.
— Попитай го дали е очаквал Пепон да излезе жив от затвора.
Старецът се усмихна и кимна.
— Никога не се е съмнявал в това — отвърна Тонка. — Пепон бил избран от Бога да изхвърли колонистите и да върне Зелените земи на богодите.
— Не е най-полезното интервю, което съм вземал — изтъкнах. После ми хрумна един последен въпрос. — Връщам се в колата. Изчакай минута-две и го попитай, сякаш по-скоро ти се интересуваш, а не заради мен, дали според него животът сега е по-добър в сравнение с този преди Независимостта.
— Ще каже да.
— Нека ти обясни защо. — Усмихнах се на стареца, подадох му ръка и се върнах в колата.
Тонка дойде няколко минути по-късно и запали мотора.
— Какво каза?
— Каза, че животът сега е по-добър — отвърна Тонка. — Признава, че децата му не могат да си намерят работа, че едва отглежда реколта да се нахрани върху малкото парче земя, която Пепон му е позволил да запази и че радиото му — доколкото разбрах, неговата гордост и радост, вече не работи, а той не може да си позволи да го занесе на поправка. Обаче е свободен, а рано или късно Буко Пепон ще даде на всеки богода голяма ферма, ново радио и кола.
— Обещавал ли е някога подобно нещо?
— Не.
— А старецът има ли представа откъде ще се появят тези големи ферми?
— Той е само един стар и невеж богода — отвърна Тонка, без да забележи, че произнася думата както други биха казали „селяндур“. — Моля те, не ме карай да обяснявам изказванията му.
— Изненадан съм да, че след четвърт век бедност все още вярва, че всичко ще се оправи.
— Трябва да вярва в нещо — вдигна рамене Тонка.
— Звучи доста коравосърдечно.
— Може би — призна Нейтън. — Истината е, че сме изправени пред огромни проблеми, но те са нашите проблеми и ние ще ги решим… Ако трябва да избираме да имаме свобода и проблеми или да останем и без двете, ще изберем първото.
— Всички ли на Пепони смятат така?
— Вероятно не — призна той. — Но никой никога не е предложил да поканим хората отново да управляват Пепони. Нека се обогатяват за сметка на други светове.
— Като говорим за обогатяване, никой ли не се притеснява от факта, че Буко Пепон е натрупал цяло състояние?
— Според закона трябва да инвестира всичките си пари на Пепони — обясни Тонка. — Незаконно е да се изнесе на друг свят по-голяма собственост от стойността на двеста кредита в наша валута. Трябва да са ти го казали, преди да слезеш тук.
— Добре. Значи той инвестира парите си на Пепони. Но това не променя факта, че е най-богатото същество на планетата.
— Той е най-великият представител на своята раса. Защо да не бъде и най-богатият?
— Но…
— Когато живеехме в племенните си селища, преди идването на човека, вождът винаги беше най- богатият член на общността — прекъсна ме Тонка. — Никой не намираше нищо лошо в това. В края на краищата това беше и една от причините да е вожд и никой не се възмущаваше от богатството му… Буко Пепон е вожд на цяла планета. Съвсем естествено е да е по-богат от всеки друг.
— Искаш да кажеш, че това върви с поста? — Опитах се да разбера липсата на осъждане или завист в думите му.
— Разбира се. Защо иначе някой ще се стреми към властта?
— Преди да те срещна, Пепон ми каза, че си не само умен, но и амбициозен. И ти ли искаш да си богат?
— Естествено. Не завърших образованието си и не работих през всичките тези години само за да се върна в моето селище, да живея в колиба и да се прехранвам с риба… Искам да подобря положението на моя народ, обаче очаквам да подобря и своето. При определени обстоятелства това би означавало повече добитък или повече съпруги, но аз учих при хората и работя за правителство, съставено според вашите институции, така че сега искам богатство. — Пак се обърна към мен. — Ти си богат човек, Матю.
— Не съвсем.
— Имаш две книги, които се продават добре — продължи той. — Сигурно можеш да си позволиш да издадеш биографията на Буко Пепон безплатно или да дадеш целия си хонорар за благотворителност. Правилно ли предполагам, че не си мислил сериозно върху тези възможности?
— Печелиш — въздъхнах аз.
— Виждаш ли! — извика той с усмивка на задоволство. — Не сме чак толкова различни все пак.
— Аз не нося племенните си одежди, за да ми напомнят за разликите.
— Нося ги, за да ми напомнят, че вече сме равни, и не е необходимо да съм в човешко облекло, за да го докажа.
— Добре казано, Нейтън.
— Благодаря, Матю — отвърна той, явно доволен от себе си.
След около час пейзажът започна отново да се променя. Растителността стана по-рядка, хълмовете се снишиха и внезапно ми стана по-топло. Споделих това с Тонка.
— Излизаме от Зелените земи и вече сме на по-ниското. Този път ще ни отведе в Балимора.
— За колко време?
— Трябва да стигнем до края на пустинята след около два часа, а след още половин — в Балимора.
През следващите няколко минути гледах еднообразната кафява трева и храсти, опитвайки се да забележа някое животно в далечината, някога пълна с живот, и явно съм заспал. Следващото нещо, което усетих, беше Тонка да разтърсва рамото ми и да ми казва, че сме пристигнали.
Балимора беше малък приятен град, съчетание от старо и ново. Тухлените колониални сгради блестяха
