боядисани в бяло, докато неотдавна построените изглеждаха някак си чужди със странните си ъгли и форми, но без да дразнят окото. Широките улици бяха добре поддържани, а местните жители, независимо дали в племенни одежди или човешки дрехи, изглеждаха добре облечени и доволни, както и трите жени, които видях да влизат в месарския магазин. Имаше около три дузини магазини, включително чудесен бутик, специализиран в местна козметика, и явно бизнесът процъфтяваше. Попитах Тонка защо този град изглежда толкова по-богат в сравнение с другите, през които минахме по пътя дотук.
— В земите на племето корани сме — отвърна той. — Те са роднини на сибоните и за разлика от богодите никога не са вдигали оръжие срещу хората. Затова много от колонистите, които бяха принудени да продадат фермите си в Зелените земи на правителството, избраха да се настанят в Балимора след обявяването на Независимостта. Някои от тях построиха голяма фабрика за хранителни стоки, която наема корани, а останалите работят в златните мини зад онези хълмове — той посочи скупчване от оголени скали на север.
— Кой притежава мините?
— Мисля, че няколко човека са ги наели от правителството.
— Значи местните работят за предишните колонисти? Мислех, че не го одобряваш.
Той поклати глава.
— Не си ме разбрал правилно. Не одобрявам хората да идват от друг свят, за да ограбват нашите ресурси и да отнасят печалбите си с тях обратно в Републиката. Но тези хора са граждани на Пепони и вярват в призива на Буко Пепон „Карабунта“, което означава „заедно“ на земния език. Живели са тук с десетилетия, много от тях са родени тук, имат паспорти от Пепони, работят тук и инвестират парите си тук. Сигурен съм, че когато Пепон се срещнал с колонистите в кръчмата „Саблерог“ в Ламаки и ги помолил да останат след обявяването на Независимостта и да работят заедно с нас за бъдещето на Пепони, именно това е имал предвид.
— Назначават ли представители на вашия народ на отговорни длъжности?
— Разбира се — отвърна Тонка. — Законът го изисква.
Изглежда не съзнаваше вътрешните противоречия в думите си, а аз не виждах смисъл да му ги изтъкна, затова приех отговора и го последвах из града. Накрая спряхме пред бяла тухлена сграда с много паметни плочи до вратата, повечето с гравирани изображения на Пепон. Открих, че не мога да прочета нито едно от тях.
— Това е старият съд — съобщи Тонка. — Сега е паметник. Новият е на съседната улица. — После посочи плочите. — Тук Буко Пепон е бил осъден от колониалното правителство на трийсет години затвор. Плочите отразяват съдебния процес и затварянето му на всеки от главните езици.
Последвах го вътре, където ни поздрави униформен местен уредник. Тонка плати входната такса и ме поведе по тясна стълба надолу към мазето, където имаше две малки килии с размери не повече от два на два метра. Беше невероятно горещо, а въздухът бе застоял и трудно се дишаше.
— Пепон бил затворен в килията отляво. Другата била празна през целия му престой тук. Неговата присъда изисквала трийсет години тежък физически труд, но след като последователите му извършили първата си атака срещу затвора на Балимора по време на Кризата, не му позволявали да излиза от килията, докато след единайсет години присъдата му не била отменена.
Влязох в малката килия и се опитах да си представя колко бих могъл да издържа затворен тук, преди да полудея напълно. Най-много една година, реших накрая, а по-вероятно само шест или седем месеца.
И все пак Буко Пепон е прекарал повече от десетилетие тук, където светлината или бризът не са достигали до него и вероятно е зървал човека пазач за около тридесет секунди на ден. И не само бе оцелял и запазил трезвия си ум, но всъщност бе простил на тъмничарите си и ги бе помолил да останат на Пепони.
Какво беше някакво си богатство в сравнение с това?
Въпреки всичко, което бях чел за него, въпреки впечатлението, което остави у мен по време на срещата ни предишната вечер и историите за личната му смелост, разказани от Тонка, едва когато се озовах в затворническата му килия, започнах най-накрая да разбирам величието на неговата невероятна същност.
Прекарахме нощта в малък хотел в Балимора. Сутринта разгледахме фабриката за хранителни продукти и тръгнахме обратно към Беренджи, преди слънцето да се издигне прекалено и топлината да стане непоносима.
— Аугуст Хардуик ми каза, че Балимора била отправната точка на много от неговите експедиции за земни кораби — обадих се аз.
Тонка кимна.
— Вярно е. Последните земни кораби бяха убити от бракониери на около четирийсет километра северозападно оттук, в резервата на Балимора.
— Местността изглежда толкова бедна и безплодна! Не мога да си представя какво би могло да намери тук за ядене нещо толкова голямо като земен кораб.
— Ще се изненадаш колко много животни могат да оцелеят на този терен без проблеми — отвърна той. — Искаш ли да отидем до резервата?
Поклатих глава.
— Прекалено горещо е, а прахът влиза в колата дори през плътно затворените прозорци. Не, нека се връщаме.
— Искаш ли да прекъснем пътуването си и да спрем във веригата Юпитер? Можем да стигнем там за късен обяд или ранна вечеря, а има и много приятна вила, където да се подслоним за през нощта.
— Там, където е бил главният щаб на калакалите ли?
— Да.
— Ще ми бъде много интересно.
— Вилата за наблюдение на дивеча е на върха на планината Пекана — продължи Тонка, — която преди се казваше Хардуик. Вероятно ще поискаш да видиш планината, за която толкова много си писал.
— Естествено.
Подкарахме през равна, обляна от слънце местност, без да разговаряме. На едно място Тонка намали скоростта и посочи наляво — самотен нощен убиец се спотайваше зад един храст, но не разбрах какво преследва. От време на време минавахме покрай малки селища, повечето от тях доста бедни. Забелязах, че в центъра на всяко е кладенецът, около който са издигнати колибите.
След известно време настигнахме сякаш безкрайна процесия от млади местни жители пастири и техните бифкейкове, които се местеха от една неопасана поляна на друга. Повечето от животните изглеждаха зле, както и много от самите младежи. Дори насекомите, нападнали лицата на животните и пастирите им, изглеждаха вяли, когато жегата се засили.
Продължихме да се отдалечаваме от пустинята, най-накрая земята започна да става по-зелена и това сякаш се отразяваше дори на бифкейковете. Рядко се виждаха коли, местните жители вървяха отстрани на пътя. Почти всички бяха мъже. Малкото жени носеха огромни товари от дърва за горене върху гърбовете си, но нито един от необременените мъже не се опита да им помогне.
— Къде отиват всички? — попитах, след като се разминахме със стотици местни жители и в двете посоки. — Най-близкото селище е на около двайсет километра нагоре по пътя.
Тонка вдигна рамене.
— Кой знае? Може да отиват до съседно селище, до пазара или да се срещнат с някой приятел.
— Всички ли?
— Нямат какво друго да правят.
— Не работят ли във фермите си?
— Това са браги и корани — обясни той. — Вярват, че работата на полето е женска орисия.
— А какво правят мъжете?
— Те са воини. Защитават земята, върху която работят жените.
— Но вече няма нужда от воини. Пепони си има войска, а всеки район си има полиция.
— Така е — съгласи се Тонка и внезапно се усмихна. — Ще ти кажат, че са късметлии, защото са се родили мъже.
