— Или отчаяни — съгласих се.
— Всъщност ако се изправиш с копия и стрели срещу модерни оръжия, това е най-доброто бойно поле, което можеш да избереш.
— А щом са палели фермите и са осакатявали съседите ти, предполагам, че е трябвало да се качиш тук след тях независимо от условията.
— Условията станаха по-лоши, след като Републиката се включи във войната. Извършваха ежедневни бомбени атаки, които вредяха не толкова на калкалите, колкото докарваха животните до безумен страх. Вероятно тогава в планината е имало около петдесет хиляди гръмотръса и може би над милион екземпляра в цялата верига Юпитер, без да броим саванните дяволи и нощните убийци.
— А котките-демони?
Тонка поклати глава.
— Те живеят в саваните, тук никога не е имало кой знае колко от тях. — Качи се обратно в колата. — Готов ли си да продължим?
— Да.
Гората ставаше по-гъста, докато накрая, на около две хиляди и седемстотин метра, стигнахме до малко плато. Там имаше стара каменна фермерска къща в сечище близо до водоем, където много пъстри птици пиеха и пляскаха във водата. Тонка ми обясни, че това е вилата, където ще отседнем. Спря на огромен празен паркинг, заповяда на двама богоди в униформата на горски пазачи да вземат багажа ни и ме поведе към верандата.
— Била е ферма на колонист — обясни той. — На „джентълмен“, както предполагам би го нарекъл, защото собственикът е отглеждал храна само за домакинството си и е използвал мястото за лов по време на ваканциите си тук.
— Изглежда доста празна — отбелязах. Във всекидневната имаше само две двойки — една от хора и една от местни жители, и единственият, който обикаляше наоколо, беше възрастен мъж с много скъпа камера.
— Жалко — рече Тонка. — Мисля, че това е най-красивият ни национален резерват, но и най-рядко посещаван, тъй като има най-малко животни — или поне тук трудно се забелязват заради терена.
Щом изкачихме ниското възвишение между ливадата и вилата, открих, че се задъхвам.
— Надморската височина — обясни Тонка.
— Но досега въобще не ме притесняваше.
Той се ухили.
— Защото седеше в колата, а сега вървиш. Просто не се преуморявай и всичко ще е наред. — Заведе ме до една маса на широката тераса. — Седни и ще се почувстваш по-добре.
Последвах съвета му, а той отиде до бара, даде две монети на местния барман и миг по-късно се върна с две много студени бири.
— Благодаря. — Погледнах го и добавих доста сприхаво: — Височината не притеснява теб обаче.
— Това е моят свят, Матю. Тук съм у дома си. — Подаде ми бирата. — Позволих си да поръчам обяд, защото менюто и без това не предлага богат избор. Ще трябва да изчакаме двайсетина минути.
— Благодаря.
Миг по-късно висок, небрежно облечен мъж се приближи до нас. Имаше гъста сива коса, рунтави мустаци и собственически маниери.
— Добър ден — поздрави той. — Надявам се, че прекарвате добре времето си с моя приятел Нейтън.
— И доста полезно, господин?… — отвърнах аз.
— Уесли — протегна ръка той. — Майк Уесли. Аз съм управителят тук.
— Матю Брийн. Ще седнете ли при нас?
— С удоволствие — взе си стол той. — Е, Матю, какво те води на Пепони — работа или удоволствие?
— Работа. Бях упълномощен от Буко Пепон да напиша биографията му.
— Наистина ли? Старото момче сам ли ще я публикува?
— Засега плановете му са да намеря издател на друг свят.
— Добре — рече Уесли. — Време е и някой друг да разбере как се справяме тук. — Той се обърна към Тонка. — Нейтън, надявам се, че му разказваш всичко, което иска да знае.
— Старая се — отвърна Тонка.
— Ако мога да ти помогна с нещо, Матю, просто кажи. Пепони е чудесен свят. Повече хора трябва да го разберат.
— На Пепони ли сте роден, господин Уесли?
— Наричай ме Майк. Не, дойдох тук с въоръжените сили на Републиката, за да се бия срещу калакалите. Влюбих се в тези планини и реших да остана. Когато разбрах, че правителството няма намерение да строи вила в парка, купих това старо място, обнових го и получих разрешение да го отворя за клиенти. — Наведе се към Тонка и посочи бирата му. — Нейтън, ако няма да пиеш това, може ли да си сръбна?
Тонка вдигна рамене и бутна бирата към Уесли, а той я взе и пресуши халбата.
— Бог да ми е на помощ, май започвам да харесвам бирата на Буко Пепон! — изсмя се той. Внезапно посочи към водоема. — Погледни това, Матю. Няма да видиш нищо подобно на Делурос.
Обърнах се към водоема и съзрях огромно стадо от гръмотръси и среброкожи да излиза измежду близките дървета за своя обеден водопой. Колкото повече гледах, толкова повече животни се появяваха, включително три прашни прасета и чифт диви козли, които подскачаха нервно и все още душеха въздуха.
— Красиво е, нали? — ентусиазирано извика Уесли.
— Много.
— Знаеш ли, посетих един друг свят през последната си ваканция — Хамлет II. Преди два века там е имало много повече див живот, отколкото на Пепони по времето на Фуентес. Тогава няколко от техните лидери посетили Делурос, Земята и Сириус V и решили,че не могат да се смятат за напълно цивилизовани, докато не унищожат животните си така, както е направил човекът. И сега там е ужасно — едно голямо празно място. Целият проклет свят изглежда като изоставена касапница, след като са убили дори лешоядите. Отдавам заслуженото на Стареца: знае да цени дивия живот. Много жалко, че не успя да спаси земните кораби и саблерозите, но поне прокара програмите си, преди да избият напълно и някой друг вид.
— Не ние избихме земните кораби — вметна Тонка. — А вие.
— Аз ли? — изсмя се Уесли. — През целия си живот съм виждал само два земни кораба. Страшно внушителни зверове, никога преди не съм срещал такова нещо в цялата галактика.
— Имах предвид, че вашата раса ги унищожи.
— Стига, Нейтън. И двете раси са ги убивали с еднаква стръв и ти го знаеш. Всъщност вашият народ ги е убивал повече от моя.
— Убивахме ги за печалба, точно като вас — рече Тонка. — Няма разлика.
— Има, Нейтън — отвърна Уесли. — Смятахме техните очни камъни за хубави и ги убивахме, за да зарадваме членовете на своята раса… Тридесет милиона очни камъка бяха взети от тази планета. Колко са останали на Пепони?
— Ние нямаме бижутери — защити се Тонка.
— Не съм казал, че имате, Нейтън. Казах само, че и двата народа ги убивахме. По дяволите, сигурно по едно време е изглеждало така, сякаш земните кораби никога няма да свършат. Не обвинявам никоя раса. Но ако настояваш да има виновни, по-добре разбери, че и твоят народ трябва да поеме част от отговорността.
— Хайде да оставим тази тема — отвърна Тонка.
— Съгласен съм. — Уесли се обърна отново към мен. — Какво видя от Пепони досега, Матю?
— Не много — отвърнах. — Тук съм само от два дни. Минах през Беренджи и през Зелените земи, видях дома на Аманда Пикет и родното място на Буко Пепон, бях и в Балимора.
— Трябва да се опиташ да посетиш и другите резервати, докато си тук. Среброкожите мигрират към равнините на сибоните сега.
