— Какво мисли Буко Пепон за всичко това?
— Иска да прокара социална реформа и да накара всички жители да работят. Но се налага да го прави много бавно и предпазливо. Те не са богоди, затова трябва да внимава да не им натрапи промените толкова бързо, че да отхвърлят лидерството му.
— А богодите? Какви промени е направил в собственото си племе?
— Там е изправен пред друг проблем — отвърна Тонка. — Не му беше трудно да убеди мъжете да работят във фермите — постави и това условие, преди да раздели Зелените земи. Не, проблемът при богодите е да се убедят мъжете да позволят на съпругите и дъщерите си да се учат и да търсят работа в градовете.
— Защо не са съгласни? Поне жените могат да си намерят работа, когато фермите станат прекалено малки.
Той се усмихна.
— Да, но ти разглеждаш проблема като човек, а не като богода. Виждаш ли, всеки баща си мечтае за дъщери, защото тогава ще получи откуп за булките и това ще му позволи да изживее добре старините си. Но ако дъщерите му се махнат от фермите и отидат в града, никой няма да му даде откуп за тях.
— Не знаех, че може да се печели от бащинството.
— Погледни ги — Тонка махна с ръка към опърпаните местни жители. — Погледни и земята. Какво друго могат да продадат?
Не можах да му отговоря, но пък зададох друг въпрос:
— Каква е безработицата на Пепони?
— Това е безсмислен въпрос, Матю.
— Така ли? Защо?
— Защото предполага, че можем да се грижим за безработните си, а ние не можем. Има данни за всеки от градовете — безработицата в Беренджи е петдесет и осем процента, но дали тези жители — той махна отново през прозореца, — които нямат работа, нямат пари и не получават нищо от правителството, са безработни? Винаги са живели така — прехранват се от земята си. Ами селището, където съм израснал? Когато са гладни, ловят риба; когато им е студено, палят огън; когато са жадни, пият от реката; когато реката придойде, трябва им по-малко от ден, за да си построят друго селище по-високо на брега. Някои от тях не са виждали нито колонист, нито паричните единици на Пепони. Те безработни ли са или не?
— Имаш право — признах.
Скоро влязохме в друг малък град и Тонка ми посочи голяма статуя. Представляваше Буко Пепон, застанал между лодинит и бокариян. Обгръщаше раменете им (което беше много трудно заради телосложението на бокарияна), а на лицето му бе изписано ликуване.
— Това ознаменува мирния договор между Бокар и Лодин ХI. — Тонка свали прозореца, като пусна облак от горещ прашен въздух. — Почти пет години са воювали, но не са се доверили на Републиката за арбитър. Накрая Буко Пепон предложил услугите си, докарал владетелите на двете планети в своето имение на около десет километра оттук и уредил дълготраен мир между тях.
— Не знаех това.
— О, да — потвърди Тонка. — Всъщност той е архитектът на още три други мирни договора между воюващи светове.
— Наистина ли? — учудих се аз. — Знаех, че го смятат за велик държавник, но ако трябва да съм откровен, мислех, че е заради успеха му да сложи ред в иначе хаотичната ситуация на Пепони.
— Ако беше човек, щеше да има негови паметници на десет хиляди свята — каза с лека горчивина Тонка.
— Ако беше човек — отвърнах аз, — нямаше да бъде ваш президент.
— Вярно е — съгласи се Нейтън. — Не ми се иска да бъда политикът, който ще го наследи — добави искрено той.
Минахме през града и след още един час се заизкачвахме по предпланината на веригата Юпитер. Въздухът стана по-чист и по-студен, чуваше се пеенето и чирикането на стотици птици. В далечината виждах заснежен връх, който се извисяваше над другите. Попитах дали това е планината Пекана, която първоначално се е наричала Хардуик.
— Това е планината Буко Пепон — отвърна Тонка. — Пекана е отляво.
— Къде са станали повечето битки?
— Из цялата верига Юпитер. Най-много калакали вероятно е имало в планината Пекана… Именно там отиваме, но поради терена пътят не е прав.
Когато стигнахме на хиляда и петстотин метра надморска височина, навлязохме в гъста гора, която сякаш се простираше до самия връх на около четири километра над нас. Планината не беше прекалено стръмна, но можех да разбера къде височината е взела своите жертви от колонисти и войници, които за разлика от богодите не са били отгледани тук и свикнали с този терен.
Накрая, на около две хиляди и сто метра, Тонка спря колата встрани и слязохме. Имаше малък знак на пътя и той ми го преведе. Обозначаваше мястото, където Хорст ван дер Гелт, известен заселник, бил убит в ръкопашен бой с водач на калакалите с невероятното име командир Арктур.
— Командир Арктур? — не успях да сдържа усмивката си.
— Много от командирите калакали си избрали такива имена, смятайки, че колонистите боготворят небесните тела, както самите те. Имаше генерал Андромеда, генерал Алдебаран, капитан Делурос и още много други. Но главнокомандващият запази собственото си име — Джеймс Празнар.
Внезапно Тонка замръзна и ми направи знак да мълча. Миг по-късно се отпусна.
— Какво има?
— Гръмотръси — той посочи един шубрак на около десет метра. — Три са.
Вгледах се напрегнато.
— Нищо не виждам.
— Изчакай.
Продължих да се взирам и след половин минута долових слабо движение. Сякаш ухо трепна и изведнъж цялото животно придоби форма, а миг по-късно видях и двамата му другари. Стояха на трийсетина метра в шубрака и ни гледаха любопитно.
Най-накрая единият изсумтя, обърна се и множество тежки тела затрополиха из гората.
— Колко са?
— Около четирийсет — отвърна Тонка. — Тук са защитени и няма причина да са агресивни. Само ни гледаха, за да разберат кои сме.
— Четирийсет? — повторих изненадано. — Колко близко бяха останалите?
— На около петдесет-шестдесет метра.
Внезапно осъзнах, че нямам такава видимост наникъде, дори пътят изчезваше след завоя на половината от това разстояние.
— Как въобще са водили битки тук? Шубраците са толкова гъсти, че могат да се търсят с години.
— Откривали са се много по-често, отколкото си мислиш — каза Тонка. — Всъщност гората е била още по-гъста по време на Кризата. Единственият път тогава е бил кална пътечка от едната страна на планината.
Опитах се да си представя Уилкс, Даниел Крофърд и Фелисия Престън да се изкачват през гората, без да знаят зад кое дърво може да се крие някой калакал, и да вървят през шубраци, в които дори слънцето не прониква. Цялата планина е гъмжала от воини калакали, всеки се е чувствал на своя земя много повече от тях, но е можело да мине ден, седмица или месец без да видят и знак от тях — до момента, в който бдителността им се притъпяла. Тогава е имало хиляди гръмотръси и нощни убийци, дори няколко земни кораба, всички нервни и раздразнителни от непрестанните битки, готови да нападнат първото движещо се нещо, което им се изпречи.
Накрая въздъхнах и поклатих глава.
— Нещо не е наред ли? — попита Тонка.
— Не разбирам как са могли да водят война тук. Трябва да са били луди, за да се качат в планините.
— Или отчаяни.
