са попаднали на общ гроб с над двеста мъртъвци. Телата бяха така разложени, че беше невъзможно да се идентифицират, но по някои признаци стигнахме до заключението, че са енкоти. — Язонът млъкна и си пое дълбоко дъх. — Това беше преди три… не, преди четири дни. Вчера сутринта излязох от църквата и поведох паството си към гроба — да се помолим за душите на окаяните обезобразени мъртъвци. Тогава се появи полковник Уидърспун със стотина въоръжени мъже, обвини ме в убийството на тези нещастници, които били привърженици на Гама Лабу, и ме арестува.
— И никой не се опита да ви защити? — учуди се Картрайт.
— Първите четиридесет, които протестираха, също бяха арестувани. Следващите няколко бяха застреляни. И никой повече не посмя да се обади.
— Но те знаят, че сте тук!
— Това са фермери и селяни, които обърнах във вярата на милосърдието. — Оглипси се размърда, опитвайки се напразно да се настани по-удобно. — Едва ли очаквате от тях да нападнат затвора, за да ме освободят!
— Не — призна Картрайт. — Не ми се вярва.
— А мога ли да ви попитам вие защо сте тук? Президентът Лабу обикновено полага неимоверни усилия да не засегне с нещо Републиката.
— Аз не съм Републиката, а обикновен гражданин на Фалигор.
— Но сте човек, а Републиката закриля хората, където и да се намират.
— Не и този път, преподобни — отвърна Картрайт. — Първо, никой не знае, че съм в затвора. И второ, дори и да знаеха, нямаше да си мръднат пръста да ме отърват.
— Защо? Те се намесват винаги и навсякъде.
— Фалигор е мой експеримент. Когато ми повериха развитието му, аз казах на Републиката, че не искам да се намесва. Затова сега те няма да се намесят, дори и да ги моля. Това е техният начин да дадат урок на всеки, който реши да тръгне по моя път… Пък и Фалигор не е обвързан с Републиката. Официално никой не може да се меси в работите му.
— Ако не искат да прибягнат до военна заплаха, икономическите мерки също ще свършат работа.
— Стига да знаят какво става тук.
— Възможно ли е да не знаят?
— А кой да им каже? Не ми е известно някой — независимо човек или язон, да е получил изходна виза през последните два месеца. А да се заглушат предаванията по подпространствената връзка е най-простата работа.
— Не може до Републиката да не са стигнали никакви слухове за тукашното положение.
— А, сигурно са се получили откъслечни сведения, някое и друго писмо — макар че не бих се обзаложил за това — и може би едно-две радиопредавания. Но ми се струва, че едва ли имате някаква представа колко огромна е в действителност Републиката и колко са учрежденията в нея. Почти невъзможно е да се съберат на едно място всички данни, освен ако не са изпратени до една и съща организация, а на това не може да се разчита.
— А тези организации не разговарят ли помежду си?
Картрайт се усмихна.
— Има нещо по-лошо от това да не разговарят — звукът на седемнадесет милиарда гласове, които говорят едновременно, и всеки се придържа към собствената си програма.
— Не разбирам — призна Оглипси.
— Макар да смятаме Земята за своя столица, Делурос VIII е главната човешка планета, когато става дума за някакви практически въпроси. Само че тя не само е на половин галактика разстояние от Фалигор, но и на всичкото отгоре има единадесет милиарда чиновници, всеки от които е натоварен да следи за работата на някаква безкрайно малка частица от галактиката. И не стига това, ами самият Делурос е разпръснат върху двадесет и шест планетоида от земен тип, на всеки от които е настанена някаква правителствена организация: Министерството на външните работи заема цял планетоид, Данъчната служба — втори, и така нататък… Военните имат цели четири и пак им е тясно. Прибавете към това факта, че Комитетът по картография е на десетки хиляди светлинни години оттук, и ще ви стане ясно колко трудно е нужната информация да попадне където трябва и навреме, за да има някаква полза от нея.
— Значи не можем да очакваме помощ от Републиката?
— Не и докато не уведомим нужните хора за положението на Фалигор — отвърна Картрайт. — Но дори и тогава отговорът им ще бъде съобразен с факта, че Фалигор не е нито протекторат, нито пълноправен член. — Той въздъхна. — С две думи, нищо не могат да направят, освен ако не докарат тук цяла армия, а това няма да стане.
— Мислите ли, че Лабу е пресметнал всичко това? — попита Оглипси и се намръщи от болка, докато предпазливо се наместваше.
— Съмнявам се. Той никога не ме е поразявал с интелекта си.
— Да се надяваме, че сте прав. Ако досега е направил всички тези поразии въпреки страха от наказателни мерки, не смея дори да си помисля какво би станало, щом разбере, че нищо не го заплашва.
— Амин! — въздъхна Картрайт.
10
Течеше третата им седмица в затвора, когато Картрайт и Оглипси видяха през прозореца, че навън е настъпило някакво оживление.
— Какво, по дяволите, става? — промърмори Картрайт, наблюдавайки как група работници язони под тях започват да изкореняват дърветата в парка пред сградата на правителството.
— Не знам — зачуди се и Оглипси, който също надникна през прозореца, когато Картрайт се отдръпна. — Не ми се вярва да е решил да погребва жертвите си в самия център на града.
— Странна работа!
Късно следобед двамата вече бяха убедени, че на това място ще поставят статуя.
— Бас държа, че неговата! — възкликна Картрайт.
— Изненадан ли сте?
— Не, не бих казал. Но това ми намирисва на грандомания.
— Неговата грандомания е най-малкият ни проблем.
През нощта докараха статуята, цялата покрита с брезент. Близо шест метра висока, тя остана така в продължение на три дни да привлича любопитните погледи на минувачите. На третия ден насред отсрещната улица набързо беше издигната трибуна, а уличното движение беше отклонено по други улици.
След изгрев слънце на другата сутрин Картрайт забеляза:
— Изглежда самият Лабу ще ни удостои с реч.
— Защо смятате така? — поинтересува се Огилви, без да си даде труд да стане и да погледне през прозореца.
— Защото пристигнаха неколкостотин въоръжени войници. Не знам някой друг да се нуждае от такава охрана, как мислите?
Войниците бързо блокираха района, изгониха къртиците от магазините им и ги пратиха да си вървят у дома, докато същевременно претърсваха околността за пешеходци. Най-накрая се появи холовизионен екип от единствения действащ канал и инсталира камерата и звукозаписните си устройства, а след него пристигнаха два автобуса, и изсипаха пътниците си пред самата трибуна.
— Само хора — забеляза Картрайт. — Нито един язон или къртица… Не ми се вярва да ги кара да му се кълнат във вярност, как мислите?
— Какво общо има това със статуята? — попита Оглипси.
— Предполагам, че скоро ще разберем — вдигна рамене Картрайт.
Той продължи да гледа. Повечето от хората явно бяха докарани против волята им и заставени от насочените дула на оръжията да заемат местата на трибуната. Близо час те седяха и чакаха на пека и влагата, докато най-сетне в далечината се чу вой на сирена. С приближаването си той се усилваше и накрая
