се появи брониран автомобил, който спря пред трибуната. От него слезе Гама Лабу, този път облечен в генералската си униформа, и се запъти към статуята.
— Погледнете го — промърмори Картрайт. — Сигурно е окачил поне триста ордена на мундира си. Готов съм да си заложа пенсията, че не може да брои до толкова.
Лабу погледна към холоекипа, те кимнаха и той се изкачи на малкия подиум, издигнат същата сутрин срещу трибуната. Хората го гледаха мрачно и безмълвно, но един от войниците им каза нещо и те заръкопляскаха без ентусиазъм.
— Дами и господа, много ви благодаря! — заяви Лабу на земен език.
— Виждам, че е научил три нови думи — подметна Картрайт саркастично.
— Благодаря, благодаря — повтори Лабу и вдигна ръце в знак, че ръкоплясканията трябва да спрат.
— Знам какво мислят за мене някои от вас — продължи той на маринго и отново вдигна ръце, за да спре очакваните протести. — Не, не, всичко е наред. Това тук е Фалигор и сте свободни да мислите всичко, което си поискате. Нямаме нужда от конституция, за да ви гарантираме това право!
Той замълча и се усмихна с далечната си непонятна усмивка, а златистата му козина потрепваше под горещия вятър, който лудуваше из улиците на града.
— Много от вас смятат, че Гама Лабу не обича вашата раса, не чува протестите ви и иска да отърве планетата си от вас. Уверявам ви, приятели, това не е вярно. У хората има много неща, достойни за възхищение. Вие не приличате на къртиците, чието единствено желание е да забогатеят на гърба на другите раси. Имате славна история с множество големи герои и героини. Покорили сте половината галактика и фактът, че Фалигор не е сред покорените, не прави победите ви по-малко славни.
— Накъде бие тоя, по дяволите? — промърмори Картрайт.
— Знам, че за някои от вас съм невежа, защото не говоря и не пиша на земен език, но аз не съм такъв. Познавам добре вашата история. Моят верен помощник, полковник Джордж Уидърспун, ми я е разказвал и ми е превеждал много ваши книги.
— Устно, разбира се — продължи да мърмори Картрайт.
— Не виждам никаква пречка да бъдем приятели. Знам, че много от вашите хора напуснаха Фалигор, но то е защото не се опитаха да разберат мен и моя народ. Личност от моята величина и с моя широк кръгозор може да избере за свои герои не само язоните. Аз всъщност плюя на паметта на Дизанко и Робърт Тантрам. Избрах за свой герой представител на друга раса и заповядах статуята му да стои в центъра на Ромул и да бди над града. Това без съмнение ще заздрави връзките между хората и язоните и ще ви докаже, че не тая лоши чувства към вашия народ.
Откъм сградата на правителството се появи малък оркестър и изсвири фалшиво на разнородните си инструменти язонски марш, а в това време Лабу стоеше тържествено изправен. Когато свършиха, той попипа брезента, намери най-накрая въжето и рязко го дръпна. Покривалото падна и пред множеството се откри огромното скулптурно изображение на невзрачен човек, облечен с дрехи, каквито са се носели вероятно преди хиляда години. Публиката мълчеше поразена.
— Кой е този? — попита Оглипси, който се беше приближил до прозореца. — Сигурно някой герой от далечното ви минало?
Картрайт поклати глава.
— Де да беше така! Това е статуята на Конрад Бланд.
— Не съм чувал това име. Кой е той?
— В историята на моята раса също има маниаци, изтребили цели народи — Калигула, Адолф Хитлер, Йосиф Сталин. Но най-страшният от тях, най-големият убиец на всички времена е Конрад Бланд. Преди най-сетне да го спипат на планетата Валпургий III, той е причинил смъртта на повече от тридесет милиона човешки същества… И това е героят на Гама Лабу!
А долу на улицата Лабу чакаше аплодисментите, но така и не ги дочака. Накрая пристъпи отново напред.
— Конрад Бланд също като мен е бил пророк, способен на велики дела. Единствената разлика между нас е, че него са го преследвали, докато го затрият, а в тези просветени времена аз станах президент на своята планета. — Лабу се ухили широко. — Разбирам, че сте дълбоко трогнати от този акт на братска привързаност, но събитието би трябвало да се посрещне с радост. Духът на Конрад Бланд е жив!
Той кимна на офицера, командващ войниците, който излая някаква заповед, и този път всички, с изключение на трима мъже и една жена, скочиха на крака и започнаха ентусиазирано да ръкопляскат. Четиримата, които останаха да седят, веднага бяха отведени от войниците и се изгубиха от погледа на Картрайт.
Малко по-късно колата на Лабу го отведе, войниците качиха хората в автобусите и всичко се успокои. Къртиците започнаха да се връщат в магазините си, мярнаха се няколко човека, тръгнали по работа, а около статуята се събра тълпа от язони, които се опитваха да прочетат надписа в подножието й.
— Той е луд! — възкликна Картрайт и се отпусна на пода. — Напълно е откачил!
— Не, приятелю — отвърна Оглипси. — Не е луд и ако имате намерение да му се противопоставите, ще трябва да го разберете.
— Мислите ли, че това са постъпки на разумно същество?
— Постъпките му са на варварин, какъвто е без съмнение, но не и на луд варварин. Той обмисля много грижливо всяка своя стъпка. Никога не го забравяйте, приятелю Артър.
— И каква сметка си е направил, като е поставил статуята на Конрад Бланд?
— Очевидно е, че Лабу иска всички хора да напуснат планетата. Повечето вече заминаха от Фалигор, но има няколко хиляди твърди глави като вас, които предпочетоха да останат. Ако реши да ви избие, Републиката може да нахлуе тук със сила. Това едва ли ще помогне с нещо на язоните, нито ще върне заграбената собственост на сънародниците ви, но твърде вероятно е едно голямо клане на хора да докара Флота тук… И какво прави той? Поставя статуя на най-големия убиец в историята и го провъзгласява за свой герой. В момента на Фалигор има дванадесет хиляди човека. Как мислите, колко ще бъдат следващата седмица?
— Разбирам накъде клоните.
— Мисля, че все пак не ме разбирате напълно.
— Какво искате да кажете?
— Вече ви казах: той не прави абсолютно нищо без причина.
— Знам. И причината да постави тази статуя е да накара хората да си заминат оттук.
— Пак пропускате главното.
— Така ли?
— Той е варварин, научен да мрази не само енкотите, а и всички чужденци, които не са от неговото племе. Как смятате, защо целта му е да накара хората да напуснат планетата?
Картрайт го гледаше неразбиращо.
— Да — кимна язонът. — Най-лошото тепърва предстои.
11
Картрайт сънуваше, че пак е дете и отива за риба с баща си на някакво чисто синьо езеро, когато го стресна силно смушкване. Той проломоти недоволно, опита се да се обърне на другата страна и придърпа одеялото, но ръчкането продължи и го накара да седне.
— Ей, ти! — изръмжа униформеният язон, като го мушкаше в ребрата с цевта на ултразвукова карабина. — Ставай!
После се обърна към Оглипси, който се беше свил в един ъгъл, и излая:
— Ти също!
Двамата се изправиха, онемели от ужас, и бяха почти завлечени по коридора до някакво стълбище. Слязоха на първия етаж и ги тикнаха в малка стаичка, където, Картрайт беше сигурен, щяха да ги измъчват и да ги убият. Ала там ги посрещна дебел язон в униформа на полковник, седнал зад очукано, издраскано бюро.
— Артър Картрайт, преподобни Оглипси, всички обвинения срещу вас са оттеглени. Свободни сте! —
