обяви полковникът.
За миг в ума на Картрайт се мярна мисълта, че Лабу е свален, но един поглед през прозореца му показа, че войската все още си е на мястото.
— Благодаря — каза Оглипси.
— Няма защо да ми благодарите. Ако зависеше от мен, щях да ви екзекутирам още в деня, в който ви доведоха. Дължите благодарност на нашия ръководител, когото така несправедливо оклеветихте.
— На президента Лабу ли? — попита Картрайт.
— На пожизнения президент Лабу — поправи го язонът. — В чест на удостояването му снощи с този нов пост той нареди да бъде върната свободата на един от всеки петима политически затворници. Сред изтеглените имена бяха и вашите. — Той ги изгледа втренчено. — А сега изчезвайте! Не ми е приятна компанията ви.
Картрайт изпита желание да се втурне към вратата, преди язонът да е променил намерението си. Установи, че единствената причина да върви с бавни стъпки към свободата е слабостта — затворът беше изсмукал силите му и сега той се движеше с мъка. Двамата с Оглипси се озоваха на улицата и се обърнаха един към друг, гледайки се изпитателно.
— Ще останете ли на Фалигор? — попита Оглипси.
— Тук е домът ми — отвърна Картрайт. — И няма да позволя Лабу или който и да е друг да ме прогони… А вие? Какво смятате да правите?
— Аз имам моята църква и паството си. Трябва да се върна при тях.
— И внимавайте какво говорите. Не допускам, че ще ни остави без надзор.
— Ще правя това, което трябва — заяви Оглипси и протегна златистата си ръка. — Бог да ви помага, Артър!
— И на вас — отвърна Картрайт.
Оглипси се обърна и се отдалечи, а Картрайт трябваше да се облегне на стената, за да се задържи на крака. „Какво пък, нали открай време исках да отслабна с петнайсетина килограма. Вместо да им се сърдя, би трябвало да съм им благодарен“ — помисли си той.
Догади му се и изчака да му мине, после побърза да се отдалечи от затвора. Сви в една странична уличка и се приближи до някакъв ресторант. Беше на няколко крачки от него, когато видя собственика да заключва входната врата под носа му.
„Не мога да те виня — помисли си той. — Три седмици не съм се бръснал, не съм се къпал и не съм се преобличал. Сигурно имам вид на оживял мъртвец.“ Чак тогава му мина през ума, че дори и да беше влязъл в ресторанта, нямаше с какво да плати. В желанието си да напусне затвора час по-скоро беше забравил да си поиска личните вещи, а нямаше никакво намерение да се връща за тях. Пък и беше сигурен, че някой язон си ги е присвоил още в момента, в който го натикаха в затвора.
Нямаше дори и дребна монета, с която да си купи вестник, затова измъкна един използван от някакво кошче за боклук и набързо го прегледа. Водещата новина, разбира се, беше избирането на Лабу — всъщност самоизбирането му — за пожизнен президент. В чест на събитието правителството преименуваше Националния парк „Джони Рамзи“ в Национален парк „Гама Лабу“. Река Бортай вече се наричаше Лабу, а резерватът Булароки, една от най-големите туристически атракции, сега носеше името Батиша в чест на най-младата съпруга на Лабу.
Картрайт тъкмо се чудеше дали ще му стигнат силите да извърви трите мили до дома си в покрайнините на града, когато един автомобил спря до него и Дороти Уотс, негова съседка, предложи да го закара.
— Благодаря — въздъхна той, отпускайки се на седалката.
— Вече мислехме, че сме ви загубили — каза тя, когато вратата се затвори. — В последно време хората са добили навика да изчезват безследно.
— Той няма да убие нито един човек. Може да е луд, но не е чак такъв глупак.
— Е, честно казано, то и не останаха много за убиване. През последните две седмици може би половината от нас напуснаха планетата.
— Радвам се, че сте останала.
— О, и аз заминавам. Имам билет за Полукс IV след три дни. Предполагам, че скоро и вие ще заминете?
Картрайт поклати глава.
— Все някой трябва да остане и да оправи нещата.
— Артър, това беше благороден експеримент и ако Боби беше спечелил изборите, може би всичко щеше да е наред. Но с Лабу е невъзможно да се споразумееш, нито да говориш разумно. Единствено въпрос на време е да принуди всички къртици и хора да си заминат. В случай че си тръгна сега, поне ще мога да намеря някоя къртица да купи фермата ми. А ако чакам да ме изритат от планетата, Лабу вече ще я е заграбил, а аз по-скоро ще изколя добитъка и ще отровя кладенците, отколкото да допусна подобно нещо.
— Съжалявам, че мислите така — въздъхна Картрайт.
— А аз съжалявам, че вие не сте на същото мнение. Ако не друго, поне ще съм жива догодина по това време!
— Аз също. Щом не ме уби този път, никога няма да ме убие.
— Надявам се, че сте прав — вдигна рамене тя.
— Работите ще се наредят — настоя Картрайт.
— Защо мислите така?
— Най-малкото защото вие и останалите хора, които ще напуснат планетата, ще разкажете какво става тук.
— И какво от това? Да не мислите, че Републиката ще прати Флота, за да попречи на един язон да избива други язони и да ограбва къртиците? Там само ще поклатят тъжно глави и ще изтъкнат, че имаме още един пример какво става, когато се опитваме да цивилизоваме примитивните раси прекалено бързо и после ги оставяме да се оправят сами. А след двадесет години някоя жалостива фондация на Делурос VIII може би ще организира събирането на средства за най-пострадалите язони. И ако го направят, парите ще отидат право в банковата сметка на Лабу или на онзи, който ще дойде след него.
— Той е на власт едва от година. Можем да поправим щетите за още по-кратък срок.
— Без да сме го свалили? — попита скептично тя. — И кой ще поведе атаката срещу президентския дворец, вие ли?
— Все някой ще го направи. Някой от язоните.
— И с какво ще щурмува барикадите? С тояги и камъни ли?
— Не знам — призна Картрайт. — Но не съм готов да избягам и да зарежа всичко само защото не знам. Все трябва да има някакъв начин.
Тя отмести поглед от пътя и се взря в него със съчувствие.
— Знам колко много значи за вас тази планета, Артър, колко много от себе си сте вложил в нея и съжалявам, че нещата се обърнаха така. Но минавало ли ви е някога през ума, че положението може да стане и много по-лошо, преди да тръгне към оправяне?
— Те са порядъчни същества — твърдо изрече Картрайт — и няма вечно да се примиряват.
— Сигурно — съгласи се тя. — Само че аз съм на петдесет и три. За мен не съществува такова нещо като вечност… впрочем и за вас също. Погледнете ги, Артър! Те си играят на правителство. Заседават, обсъждат, решават — и нямат никаква представа какво правят. Когато им трябват пари, просто си ги печатат, а щом се окаже, че така не се получава, конфискуват каквото им е нужно от магазините на къртиците. Избиват животните в резерватите, за да се упражняват в стрелба, после се чудят защо туристическата индустрия запада. Затварят църквите и издигат статуи на Конрад Бланд. Те са диваци, Артър. Вие дадохте всичко от себе си, но искахте да постигнат твърде много за прекалено късо време. Никой не ви упреква за това, ала е време да разберете с кого си имате работа. За какво им е притрябвало да се подчиняват на законите на цивилизованите светове? Само преди едно поколение никой тук не бе и чувал за тях. Искаха демократично управление, а се озоваха под властта на Уилиам Бариоки. Опитаха се да поправят грешката си и се сдобиха с Гама Лабу! — Тя го изгледа. — Наистина ли мислите, че онзи, когото ще поставят на мястото му, ще бъде по-добър?
— Трябва да има някакво решение!
