планети. Досега отговор не е получен.
— Започва се — промърмори Картрайт.
Говорителят замълча за момент и се вторачи в камерата.
— Докато не се реши този проблем, космодрумът ще бъде затворен и всички пътници ще останат на Фалигор.
14
През първите часове на кризата Картрайт и Бедоус останаха пред холовизора, чакайки с нетърпение подробностите, които все не идваха.
Най-сетне рано вечерта друг говорител съобщи, че отговор от Републиката все още не е получен и че по един мъж и две жени е стреляно при опит за бягство. Мъжът починал, а жените били върнати при останалите заложници. За състоянието им не се знаело нищо. Пожизненият президент Лабу възнамерявал да запази пълен неутралитет и по тази причина не можел да предложи медицинска помощ, но ако някой от хората на планетата пожелаел да помогне на пострадалите…
— Артър, имаш ли аптечка в къщата? — попита Бедоус след края на бюлетина.
— Да не мислиш да ходиш на космодрума? — попита Картрайт. — Тук има хора лекари, те ще се погрижат за заложниците.
— Това е предлог да се добера дотам.
— А защо ти е притрябвало?
— Рано или късно заложниците ще бъдат освободени или спасени. По-скоро рано. Мисля, че имат всички шансове да се измъкнат от тази планета преди мен. Иска ми се някои от тях да научат какво става тук и да разнесат новините, в случай че не успея да се махна скоро. Ако се появя с аптечката, сигурно ще мога да стигна до тях.
— Но ти нямаш никакви познания в тази област! — възпротиви се Картрайт. — Никой няма да те пусне там.
— Имам докторска степен по ентомология — отвърна тя. — Пък и, между нас казано, много се съмнявам, че охраната на космодрума може да различи един вид доктор от друг. Та имаш ли?
— Какво, документ за самоличност ли? — обърка се той.
— Аптечка!
— Да. Щом така и така си тръгнала, най-добре е да те закарам дотам.
— Благодаря, Артър. Оценявам жеста ти. И все пак ми се струва, че идеята да влезеш в космодрума не е особено добра. Тук те познават и им е ясно, че не си вещ в медицината.
— Може да имаш нужда от мен — възрази той. — Повечето от войниците на Лабу не говорят земен език.
— Нямам нужда — увери го тя. — И аз съм живяла тук, ако си спомняш. Малко съм позабравила маринго, но все ще се разбера някак с тях.
Картрайт се качи на горния етаж и след няколко минути се върна с леко куфарче.
— Колко време мислиш, че ще останеш там?
Тя вдигна рамене.
— Нямам представа. Ако раните на заложниците са повърхностни, сигурно не повече от час. В случай че положението е сериозно или някои заблудени местни хора решат необмислено да протестират, може да остана и няколко дни. — Тя се усмихна. — Това е заобиколен начин да ти кажа да не ме чакаш. Ако ги откупят или ги освободят и има някаква възможност да замина с тях, въобще няма да се върна.
— Няма да ги откупят. Това само би насърчило петдесетина други раси също да вземат заложници. Нищо чудно да останеш доста време при тях.
— Едва ли ще се чувствам по-зле, отколкото да заседна тук в очакване проблемът да се реши и да се добера до някой кораб. Поне ще бъда там, ако се появи някаква възможност да замина.
Картрайт се запъти към вратата.
— Добре тогава. Май че ще е най-добре да потегляме.
На около миля извън града се натъкнаха на първата бариера. Бедоус показа аптечката и обясни, че откликва на призива за помощ на пожизнения президент Лабу, така че ги пропуснаха. Това се повтори още пет пъти, докато най-сетне се озоваха пред входа на космодрума, където разпитът беше още по-настойчив и продължителен. Накрая един от охраната нареди на Бедоус да слезе от колата. Обискира я, заповяда й да го последва и я поведе към главното фоайе. Картрайт й махна за довиждане и подкара обратно.
Ескортът я поведе към входа, после продължиха по дълъг коридор между редиците войници язони до широка чакалня. След дълъг разговор между двама язони и трима въоръжени до зъби лодинити тя беше предадена на чужденците, които я въведоха в помещението.
Триста мъже и жени и шепа представители на други раси стояха или седяха. Повечето изглеждаха потресени и ужасени. Две жени лежаха на пода, а млад лекар обработваше раните им.
— Слава богу, че дойдохте! — възкликна докторът, хвърляйки й бегъл поглед, и посочи една от жените. — Струва ми се, че тази няма да оживее. Тежък вътрешен кръвоизлив, изгубила е много кръв. Направете каквото можете за нея, докато се занимавам с другата.
Бедоус се приближи и коленичи до него.
— Не съм нито лекар, нито сестра — прошепна тя. — Кажете ми какво да правя.
Той се обърна към нея с широко отворени очи.
— Да не би да сте от спасителния отряд?
Тя поклати глава.
— Не съм.
— Тогава какво…
— Говорете по-тихо и само ми обяснете какво да правя.
— Нищо не може да се направи при тези обстоятелства — отвърна докторът. — Просто се опитайте някак да облекчите страданията на пациентката, а ако знаете как се мери пулс, съобщавайте ми на всеки четири-пет минути колко е.
Бедоус кимна и започна да изпълнява нарежданията на доктора. След няколко минути махна на един мъж на средна възраст, който беше застанал отстрани и я наблюдаваше напрегнато, а ризата му беше подгизнала от пот.
— Роднина ли сте на тази жена? — попита Бедоус.
— Не.
— Добре. Лодинитите няма да разберат веднага, но тя е мъртва. Не реагирайте! — изсъска тя. — Много е важно да остана тук. Искам да обиколите заложниците и да се погрижите на всеки час някой да припада или да се превива от болки в стомаха, изобщо да демонстрира нужда от медицинска помощ. Разбрахте ли ме?
— Да! — възкликна мъжът развълнуван. — Ще ни спасят, нали?
— Нямам представа — призна Бедоус. — Знам само, че се налага да остана тук. Ще ми помогнете ли?
— Да — отвърна мъжът.
След малко той започна да обикаля сред заложниците, като спираше да поговори с онези, които познаваше.
Малко по-късно докторът погледна пациентката на Бедоус, въздъхна и покри лицето й с кърпа.
— По дяволите! — избухна Бедоус. — Щеше да мине поне половин час, докато лодинитите разберат, че е мъртва.
— Не искахте ли да знаят? — попита докторът объркан.
— Не.
— Защо?
— Защото не искам да ме изпъдят.
— Коя сте вие?
— Просто жена, която иска да напусне планетата… или поне да изнесе някакви сведения оттук.
— И доброволно сте се напъхала в ръцете на лодинитите?! — попита той невярващо.
