— Това е, което искам да ви кажа. Просто ми повярвайте, че си знам работата.
Той се изправи и се протегна, после се отдалечи и легна на пода в по-тъмната част на залата.
Бедоус усети, че клепачите й натежават — не беше спала близо четиридесет часа, и затвори очи. Можеше да дремне час, час и половина. Така щеше да се ободри и да бъде на линия, когато стане опасно. Да, час и половина щяха да свършат работа, хайде, нека да са два…
Стреснаха я бръмченето на лазерни пушки и предсмъртните викове на простреляните лодинити. Маккрей стоеше над един от похитителите, чиято глава беше извита под невъзможен ъгъл, а още един мъж и две жени тъкмо довършваха други трима от лодинитите. В този миг през прозорците нахлуха въоръжени мъже, през двете врати се втурнаха лодинити, стреляйки в движение. В полумрака на стаята язони гърмяха напосоки, заложниците пищяха, а стаята напомняше за градинско увеселение с пръскащи се във въздуха фойерверки.
Малко момченце изтича през залата, като пищеше и викаше майка си. Бедоус скочи да му прегради пътя. Внезапно пареща болка прониза коляното й кракът й се подгъна под нея. Тя се претърколи и се насочи пълзешком към детето, но коляното й докосна пода и болката я накара да изпищи. Опита се да пропълзи до стената, ала усети изгарящото парване на лазерен лъч по рамото, отново изкрещя и замря с широко отворени очи.
Безумието около нея продължаваше вече четири-пет минути, когато внезапно прозвуча мъжки глас:
— Районът е обезопасен!
Запалиха лампите и петдесетина въоръжени мъже и жени започнаха да обхождат залата. Пет-шест души проверяваха дали прострените на пода лодинити и язони наистина са мъртви, а останалите помагаха на заложниците да се изправят на крака. Бедоус беше от четиримата, които не бяха в състояние да станат. Миг по-късно се появи докторът, прегледа я и превърза раната, доколкото условията му позволяваха.
— Е? — попита Маккрей, който се беше приближил до тях.
Докторът поклати глава.
— Коляното й е раздробено, а лявото й рамо е сериозно обгорено.
— Ще оживее ли?
— Артерията й е прекъсната. Изгубила е много кръв. Има нужда от кръвопреливане, при това дяволски бързо.
— А останалите трима?
— Двамата могат да се местят, а третият едва ли ще изкара и час.
— Добре — каза Маккрей. — Ще погледна картата.
— Трябва да ме вземете! — изфъфли Бедоус.
— Няма да издържите — Маккрей разглеждаше картата, която някой му подаде. — Ще ви оставим в някоя болница на път за корабите.
— Ще рискувам — изпъшка Бедоус. — Само ме отведете оттук!
— Вие вече изпадате в шок — намеси се докторът и й инжектира нещо в ръката. — Лежете кротко и се опитайте да се отпуснете.
— Той ще ме убие!
— И с пръст няма да ви пипне — увери я Маккрей. — Повярвайте ми!
Тя понечи да попита защо трябва да му вярва за каквото и да било, още повече когато се отнася за живота й, но таванът над главата й се залюля и всичко потъна в мрак.
15
До ушите й достигнаха гласове — някои по-близки, други по-отдалеч, но не говореха на нея. Тогава усети, че слънцето грее право в лицето й, и извърна глава.
— Мисля, че идва на себе си — произнесе някой. — Сюзън?
— Махайте се! — проломоти Бедоус.
— Сюзън, аз съм, Артър. Отвори очи.
Бедоус се опита да хване възглавницата и да я сложи на главата си, но от движението жестока болка прониза ръката й. Някой изпищя. Трябваше й време, за да осъзнае, че писъкът е нейният.
— Добре дошла обратно при нас — обади се друг глас. — По едно време си мислех, че ще ви загубим.
Тя отвори очи, примижа от ярката слънчева светлина в стаята и постепенно всичко си дойде на мястото.
Артър Картрайт седеше на стол до леглото й, а Антон Маккрей се облягаше лениво на бялата стена.
— Къде съм? — попита тя.
— В мемориалната болница „Борис Петрович“ в Рем — отвърна Маккрей. — Спомняте ли си как попаднахте тук?
Тя отново затвори очи и се опита да се съсредоточи.
— Спомням си спасителната акция, после всичко ми се губи… Чакайте! Помня, че в бъркотията ме улучиха. Май че в рамото.
— Рамото ви беше най-малкият проблем.
— Коляното ми! — възкликна тя, после се намръщи. — Не усещам нищо там.
— Щях да се учудя, ако усещахте — каза Маккрей. — Поръчахме ви чисто ново, първо качество.
— Ампутирали са ми крака? — ужасена изрече тя.
— Нямаше как. Дори и да успееха да възстановят коляното, кракът се държеше само на няколко мускулни влакна. Нямаше никакъв начин да се възстанови кръвообращението.
— Съжалявам, Сюзън — намеси се Картрайт. — Изгубила си огромно количество кръв. Лекарите бяха по-загрижени да спасят живота ти.
— Освен това новият крак е по-хубав от стария — добави безгрижно Маккрей. — Никакви разширени вени!
— Как можете да се шегувате така? — избухна Бедоус. — Току-що изгубих крака си!
— Няма да повярвате какви чудеса се правят в днешно време с протезите — отвърна Маккрей.
— Лесно ви е на вас да го кажете!
Маккрей се усмихна.
— Дори по-лесно, отколкото си мислите. Искате ли да си сваля дясната ръка и да ви я дам? — Той вдигна ръка и размърда пръстите й. — Работи по-добре от истинската.
— Лекарите ни увериха, че след няколко седмици ще ходиш, без дори да куцаш — успокои я Картрайт.
— Ще го повярвам, когато го видя с очите си — изрече горчиво Бедоус.
— Повярвайте — намеси се Маккрей. — Последният рекордьор на три хиляди и пет хиляди метра е с два изкуствени крака. Даже се опитват да го дисквалифицират и да отменят постиженията му… А сега, ако сте приключили с благодарностите, че ви спасих живота, имате ли още нещо да питате?
— Така ли се държи човек с болен? — промърмори Бедоус.
— Е, ако трябва да си говорим честно, и вашето поведение се разминава с представите ми за „мируване“ — върна й любезността той.
— Защо сте още тук?
— Заради вас.
— Заради мен? — сви вежди тя.
— Някой в Републиката е решил да не ви оставя на нежните грижи на пожизнения президент.
— Тя е много уморена и явно я боли — намеси се Картрайт. — Да я оставим да поспи още малко. Можем да си поговорим за това по-късно.
— Добре съм — прекъсна го Бедоус. — Искам да чуя всичко още сега.
— Сигурна ли си, че си достатъчно укрепнала? — попита загрижено Картрайт.
— Всичко е наред, Артър. — Тя се обърна към Маккрей: — Разкажете ми за спасителната операция. Какво стана?
