— Имаме работа с общество, което в основата си е неграмотно — обясни Блейк. — Забравете за войната и за благородните идеали. Не очаквам повече от десет процента от всяко племе да гласуват. С едно изключение.
— Кое?
— Собственото ми племе — отвърна Блейк. — Ще накараме нашите хора да гласуват сто процента.
— Сигурно не очаквате да спечелите?
Блейк се усмихна.
— Аз съм не по-малко реалист от вас, отче Джана. Не, не очаквам да спечеля. — Той млъкна и запали една от неизменните си пури. — Но ако подкрепя Селабали, това може да се окаже достатъчно, за да победи той.
— Казахте ли му го вече?
— Още не съм. Определил съм си среща с него идния месец. Има достатъчно време да уредим сделката. Той ще има нужда от министри, съветници и съдии. Мисля, че бих могъл да му препоръчам няколко души, все полезни хора, в замяна на което ще получи подкрепата ми. — Блейк се изсмя. — Той никога не би могъл да предположи, че ще я получи във всички случаи, само за да попреча на Пака да унищожи тази планета.
Срещата на Блейк с Мозес Селабали се проведе тайно, бяха дадени нужните обещания и уверения, постигнато беше споразумение, и два дни по-къс-
но Джон Блейк публично оттегли кандидатурата си за губернатор и призова поддръжниците си да гласуват за Мозес Селабали. На планетата нямаше човек, който да не разбере истинския смисъл на случилото се.
Следващото проучване седмица по-късно показа, че Селабали води с близо два процента пред Томас Пака и човешкото население на Каримон въздъхна с облекчение.
Тогава Пака обяви, че пренася кампанията си в Мастабони, сърцето на тулабетската земя, и че ще излезе с обръщение, което ще се предава по всички видеоканали.
„Брилянтен ход, умното ми змийче — мислеше си Блейк. — Само че ти си фани. Тулабетите може да забравят, че от тях се очаква цивилизовано поведение, и да те разкъсат на парчета още преди да си изрекъл и десет думи.“
В осем часа същата вечер Блейк включи холовизора. Веднага изникна изображението на огромен стадион, претъпкан с тулабети, сред които тук-там се виждаха и хора. Дори и да имаше фани сред тълпата, те оставаха невидими за Блейк.
Двама кандидати за по-незначителни длъжности произнесоха кратки речи, след което на трибуната се изкачи Томас Пака, съпроводен от учтиви, но не дотам възторжени аплодисменти.
„Тъпанар! — помисли си Блейк. — Не искаш твоите да видят как те изритват от сцената. Освен ако специално не целиш да те унижат така жестоко, че съплеменниците ти да хукнат да гласуват още по-масово, за да са сигурни, че ще спечелиш. Може би не си чак толкова глупав, колкото си мислех.“
— Братя каримонци! — започна Пака, вдигайки високо ръце. — Преди пет месеца заминах за планетата Флауъргардън, за да воювам за вашите права с Джон Блейк — човека, олицетворяващ всичко, срещу което сме се борили в тази дълга и жестока война. Сега се обръщам към вас не като към фани и тулабети, а като каримонец към каримонци. Имам за вас добри вести.
Пака замълча и изчака да се възцари тишина, после с патетичен жест посочи в мрака нещо, което самият той никога не беше виждал.
— Дървото на Джаланопи още стои! — извика той.
Аплодисментите на тълпата избухнаха с такава сила, че звуковите системи изключиха. Змиите крещяха, смееха се, танцуваха в проходите между секторите и накрая Пака трябваше да слезе от сцената, преди да са поправили микрофоните. Но все едно, каквото и да кажеше след това, нищо нямаше да промени факта, че е намерил най-силните думи. Блейк чуваше виковете „Дървото на Джаланопи още стои!“, проникващи дори през затворените прозорци на двореца.
„По дяволите! — изруга той на ум. — Всичко е свършено. Ти ще поведеш Рокгардън право към ада — и то само защото успя да налучкаш лозунга, който тулабетите най-много обичат.“
Два месеца по-късно Томас Пака спечели изборите за губернатор на Каримон с осемдесет и един процента от гласовете.
Златният век на Джон Блейк трая по-малко от едно десетилетие.
VII. Въженият мост на Пака
Течеше четвъртият ден на Томас Пака като губернатор и той вече започваше да се чуди дали някога ще се заеме с някаква сериозна работа. Досега беше участвал в две тържества по повод встъпването си в длъжност. Даде една пресконференция и посрещна безкрайна върволица от дипломати, хора и чужденци, дошли да му честитят и да му пожелаят успех.
Той хвърли поглед към компютъра и с облекчение отбеляза, че за целия ден му предстои само една среща — с Мордекай Киихана, президента на Алфа Беднарес II. Пака отиде до бара в дъното на кабинета — наследство от времето на Блейк, наля си чаша вода и се върна до бюрото. Няколко минути се вглежда в Парка на независимостта (новото официално име на парка „Гарднър“), наблюдавайки крачещите през него хора и каримонци, всеки от които сякаш бързаше за някаква особено важна среща. Той изгълта на един дъх водата и уведоми секретарката си, че е готов да се срещне с посетителя.
Вратата се плъзна безшумно настрана и Мордекай Киихана влезе в кабинета. Беше висок, по-висок дори от самия Пака, хуманоид на вид, макар пурпурночервените му очи да бяха силно раздалечени, а ноздрите му представляваха само два процепа. Ушите му бяха остри и подвижни и постоянно потрепваха. Тялото му беше покрито с червеникава козина, върху която беше надянал нещо като военна униформа. Беше окичен от главата до петите с всевъзможни оръжия, но така лъснати и сияещи, че за Пака беше повече от ясно — нито едно от тях не е вадено в пристъп на ярост, нито е стреляно някога с тях, дори и само за упражнение. Медалите по гърдите му бяха толкова много, че биха приковали към земята една по-малко внушителна поставка.
— Добър ден, Мордекай! — изправи се на крака Пака и го приветства сърдечно. — Много се радвам, че успя да дойдеш.
— За мене е удоволствие да бъда тук — върна му любезността Киихана.
— Тази седмица се срещнах с толкова непознати! Чудесно е да срещна отново стар приятел. И не просто приятел — добави Пака, — а един от моите герои.
— Моля те, Томас! Ти ме ласкаеш.
— Ще седнеш ли?
— Благодаря, предпочитам да остана прав. Така и не можах да свикна с човешките мебели.
— Още не съм успял да обзаведа кабинета, откакто встъпих в длъжност — извини се Пака. — При следващото ти посещение ще бъде съвсем друго.
— Убеден съм в това. — Киихана се прокашля. — Дойдох да ти пожелая попътен вятър в това ново дръзко плаване, което Каримон поема като независима планета.
— Благодаря ти.
— Освен това съм дошъл да ти кажа как можеш да си осигуриш този попътен вятър.
— Винаги съм готов да се вслушам в разумен съвет, особено ако идва от героя на Алфа Беднарес II. С удоволствие ще те изслушам.
— Надявам се, защото на Грийнвели, на Лагинапе II и на Шайнвалд V не се вслушаха в съветите ми и всички си носят последствията.
— Да ти предложа ли нещо за пиене, преди да сме започнали разговора?
— Само вода — отказа Киихана. — Обмяната ми се бунтува еднакво и срещу вашите, и срещу човешките питиета.
— Както желаеш — отвърна Пака. Отначало искаше да стане и сам да налее водата на госта си, но после размисли и реши, че подобна сервилна постъпка не съответства на ранга му на новоизбран вожд на цяла една планета, затова повика секретарката си и є нареди тя да я поднесе. След като Киихана си получи чашата с вода и секретарката се върна в приемната, Пака погледна посетителя си с очакване.
