мир и се е посветила на задачата да го начука на лошите?
Спиралата е предадена. Скроен й е капан.
Кой би се справил по-добре от главния екип по разработката на военен процесор? Очевидно фойхтер… но той е по-скоро просто марионетка; не би могъл да дърпа конците.
Тогава кой друг?
А Наташа… Наташа познаваше фойхтер; Натс възложи охранителната мисия. Изпрати ме към собственото ми убийство. Направо перфектно.
Играта е по-голяма, отколкото си давам сметка.
Разтърка уморените си очи; цялата история бе някакъв проклет омагьосан кръг и вървеше по собствените си следи. Хвърли бележника и се отпусна в канапето.
— Просто не зная — каза тихо и затвори очи.
Вятърът навън зави и Картър почти инстинктивно хвърли цепеница в камината. Фойхтер го безпокоеше най-много Твърдото му изражение, блясъкът на леденостудените му очи, докато насочваше дулото към него… нещо у Фойхтер караше душата му да изстине. У него имаше нещо различно. Нещо
А Наташа…
Наташа го бе вкарала в капана с тази мисия. Познаваше отдавна Фойхтер, работила бе заедно с него в началните етапи от разработката на QIII.
И ако искаха мъртъв
Тогава Наташа би трябвало да е знаела.
Изведнъж се почувства отвратително. Напълно изстинал отвътре.
Обичаше я. И дълбоко в себе си знаеше, че и тя го обича.
Но фактите лежаха право пред него.
Тя беше част от всичко това. Неразделна част. Зъбно колело в машината.
Сега вече знаеше — трябваше да си отваря очите на четири. Да е подготвен. Да следи Наташа като ястреб. И ако престъпеше линията?
Тогава щеше да дойде ред на Кейд.
Прекрачи хъркащия лабрадор и тръгна към кабинета. Влезе в пълната с книги стая, отиде до огромното бюро с пет компютъра — бяха с отворени кутии и се виждаха безбройните платки и въртящи се вентилатори, а по мониторите се въртяха забавни скрийнсейвъри.
Седна пред главната машина и зареди операционната система. Пусна конзолата, превключи към отбранителните системи на къщата и имота, прескочи криптирането и влезе системата…
Нищо.
Провери всички монитори в радиус три километра. Нищо не ги бе атакувало или бърникало, показателите на тока и волтажа не бяха разбити. Сам беше проектирал и програмирал системата, като бе използвал възможно най-сложния машинен код. Беше истинско предизвикателство и му се бе наслаждавал с цялата си душа, макар че все така дълбоко в себе си мразеше математиката.
Приключи със сканирането.
Нищо. Почеса се по бузата и запали цигара. Машините бръмчаха. Запревключва многобройните скрити камери, но не видя нищо подозрително.
Но само защото не се вижда нищо подозрително не означава, че го няма.
За момент се замисли дали да не започне да бърника уредите; подмяната на компоненти, увеличаването на производителността с подобрения на процесорите и паметта успокояваше духа му. Погледна часовника. Наташа щеше да пристигне след няколко часа и трябваше да е готов.
Излезе в коридора, обу си обувките и ги завърза здраво. Слезе по стълбите и набра кода. Част от стената се плъзна плавно назад и Картър влезе в ярко осветената оръжейна. Разнасяше се слаба миризма на машинно масло. Отиде до един от заключените шкафове и извади 9-милиметровия си браунинг. Провери всички пълнители и ги прикрепи с лейкопласт по тялото си. После измъкна автоматичната снайперистка карабина „Лапуа Магнум“ и постави оптическия й мерник с тихо изщракване. Провери пълнителя, пъхна резервен в джоба си, пусна оръжието в една платнена торба и стегна връвта. Взе я под мишница, заключи помещението, върна се при Самсън и го побутна с крак.
— Идваш ли с мен, приятел?
Самсън му пусна кучешката си усмивка.
— Май ще е по-безопасно с мен, отколкото тук. Хайде, имам наистина лоши предчувствия относно посещението на Наташа. Да видим дали не я следват едри типове с костюми и автомати.
Заключи външната врата и активира сензорите, след което тръгна през осветените от сиви лъчи и недокоснати от война и насилие поля в тази затънтена част на Шотландия към закрилата на прекрасната притихнала гора.
Умираше от студ.
Облечените в ръкавици ръце стискаха полуавтоматичната карабина. Картър стоеше под прикритието на дърветата и храстите и се взираше в пътя. Пред него имаше дълга километър и половина права отсечка. Насочи мерника по пътя през листа и снежинки и се ухили. Пътят бе идеално стрелбище и това бе една от причините да построи къщата тук. Щом беше готов за всякакви опасности, то това бе добро място да изсипе огън и жупел от небесата върху главите на неверниците.
Самсън не го свърташе на едно място. Тръгна да се мотае и да души наоколо, но се върна да досажда на Картър с отегченото си скимтене.
— Шшш — успокои го той и го почеса зад ушите. — Няма да се бавим много.
Чу шума на двигателите от долината още преди да види колата. В следващия миг тя се завъртя, остави черни следи по асфалта, блъсна се с трясък в мантинелата и задницата отскочи рязко към неизчистения път. Моторът изрева, гумите изпушиха и БМВ-то се понесе с пълна скорост към него…
Картър облиза устни и погледна през мерника.
Наташа идваше. И по всичко личеше, че си има неприятности.
Колата летеше с безумна скорост по пътя…
Черен мерцедес изскочи иззад завоя и бързо се стабилизира благодарение на веригите върху гумите. Явно готов за атака. Набра скорост и започна да настига БМВ-то.
Картър го следеше през мерника. Кръстът се премести плавно от предната решетка към купето. Различи вътре петима снайперисти — едри мъже с тъмни облекла, някои с тъмни очила. Единият прозорец бе свален и снегът влизаше вътре. Подаде се оръжие…
Отекнаха изстрели.
Прицели се в шофьора. Мерцедесът поднесе наляво и надясно и Картър изруга — фигурите вътре подскачаха. Трудни мишени…
Издиша и натисна спусъка.
Гърмежът почти го оглуши, прикладът изрита рамото му и Картър видя как предното стъкло се пропука като някаква шантава паяжина; куршумът пропусна шофьора и улучи в гърдите един от пътниците отзад, смеси месо и кръв с тапицерията на седалката. С вой на спирачки и рев на мотор мерцедесът рязко зави наляво, блъсна се в мантинелата и се стабилизира. Предната броня се откъсна и бясно въртящите се Колела я смачкаха…
Разстоянието до позицията на Картър застрашително намаляваше.
Мамка ти! — изръмжа той.
Превключи на автоматична и изстреля откос от четири куршума — улучиха купето. Още четири и предното стъкло се огъна и колата пак поднесе…
Но Картър не беше на мястото си, за да я гледа. Хвърли карабината в снега и спринтира към къщата и мястото за паркиране пред входа. Чу как мерцедесът минава с рев по пътя под него. Разнесоха се още изстрели и писък на рикоширали куршуми. Огромната кола изчезна от погледа му и Картър стисна зъби и се понесе през снега, сграбчил браунинга, с плувнало в пот лице…
Отпред и отгоре проехтяха още изстрели.
