Код Червено_Z
Преглед на необичаен инцидент 554670
Цял Лондон и околностите му останаха без електричество от 17:00 до 17:20 ч.
Милиони домове и офиси, училища и болници бяха оставени без ток или на аварийни генератори. Непосредствено преди спирането на тока наблюдаващите устройства регистрирани големи токови удари. Именно те се сочат като виновници за аварията, макар че не е открита причината за възникването им. Говорителите на Британската електрическа компания не са склонни да дават изявления. >>#
Гоненица
6
Имаше чувството, че са изминали милиони години и че е на милиони километри, на друга планета. Стоеше под душа, горещата вода се стичаше по раменете и гърба му, отпускаше напрегнатите му мускули и отмиваше пръските кръв. Със затворени очи и сведена глава Картър протегна ръце и опря длани в мокрите от парата плочки на банята. Пътуването бе дълго и умората бе надделяла, бе го погълнала цял и после го бе изплюла от другата страна на забвението…
Излезе от кабинката. Бавно се избърса със затопляната половин час хавлия — автоматични движения, сякаш бе някаква машина. Както си бе гол, прекоси спалнята и се просна върху завивките. Сънят го сграбчи неумолимо в обятията си.
Мяташе се сред мокрите от пот чаршафи…
Мария…
крещи
плаче
Експлозия; куршум — бавно излита от пистолета на Кейд и се забива в плътта й…
писък, слюнка, течаща от окървавените устни
разкъсана рокля
рана
метален паразит, впил се в мускула,
пречупил кост
Фойхтер с изкривено от болка размазано лице
Картър скочи и спря куршума със собственото си тяло, усети удара и вдигна очи от локвата кръв към Мария, тя гледаше надолу към него, докато го спускаха в дупката в земята, хвърляха отгоре му цветя и започнаха да зариват гроба, а той искаше да изкрещи…
да изкрещи — още не съм мъртъв
не съм мъртъв…
Събуди се в тъмното, потрепери и си спомни случилото се. Усети топлото докосване в гърба си, изстена, претърколи се и протегна ръка да погали меката козина. Чу се дълго сумтене. Картър се разсмя, въздъхна и потупа лабрадора по главата.
— Добре ли си, приятел?
Самсън затупа с опашка и открадна с език малко сол от студения му гръб.
— Престани, помияр такъв. Стана от леглото и нахлузи широки сиви панталони и дебела блуза, малко голяма, но мека и удобна — точно както му харесваше. Самсън го гледаше как се облича, после скочи от леглото и го последва до кухнята. Докато сивите лъчи на слабата слънчева светлина се мъчеха да пробият облаците над планините, Картър му даде суха храна, клекна и го загледа как хрупа. После му каза сериозно:
— Ядеш като някакво шибано животно.
Сам го изгледа с едно око и продължи да се тъпче.
Той остави кучето, върна се в дневната, протегна се, отвори вратата и излезе на тесния балкон. Студът го удари като тухла в лицето. Рязко пое дъх и се усмихна. Вятърът разроши късата му коса. Опря се на парапета и се загледа. В далечината се виждаше заснежена живописна гора. Пътищата се извиваха между хълмовете, а зад всичко това се извисяваха планините. Старите сиви богове наблюдаваха нищожните пробни смъртни.
— Хиляда пъти по-красиво от шибания Лондон — промърмори той.
Телефонът иззвъня. Той влезе и вдигна слушалката.
— Да?
— Картър, Наташа съм.
Гласът й беше сериозен.
— Наташа… Имам
— Нямаме време, Картър. Лайното е уцелило вентилатора Идвам.
— Тук? Сега?
— Да. След четири до шест часа съм при теб. Не използвай ЕКуба. Всъщност не мисля, че си в
— Защо…
— Ударните групи. Една от тях е била заличена;
Връзката прекъсна. Линията не можеше да се проследи и според всички данни просто не съществуваше. Натс беше включила кодиращото устройство, използвано единствено от тактическите групи.
Очевидно не искаше
Той почеса наболата си брада. Думите й го обезпокоиха. Сви рамене и се опита да се отърси от тревогите. Какво пък, точно в момента не можеше да направи нищо. Оставаше му единствено да чака Наташа и да се чуди на енергичните й думи и предупреждението й. Но нещата не бяха така прости, Никога не са прости. Защо не бе получил никаква вест от Спиралата? Какво ставаше, мамка му?
Сети се, че винаги мисли по-добре, докато се упражнява.
— Самсън, какво ще кажеш да потичаме?
Но тревогата и лошите образи, свързани с Наташа, нападателите му и липсата на връзка със Спиралата продължаваха да прелитат през ума му…
Кучето тутакси се появи, заподскача радостно и заразмахва опашка.
Картър нахлузи старите „Найк Еърс“ и се спусна по стълбите към входната врата — цената, която се плаща за къща на хълм. Самсън възбудено му се мотаеше из краката, мяташе се и го побутваше, сякаш искаше да го събори. С традиционното „Да не си решил да ме претрепеш?“ двамата се озоваха навън на снега.
Утрото бе изключително студено. Снегът бе хванал ледена кора и бе станал твърд и хлъзгав. С душещия лабрадор в краката, Картър се затича по лекия наклон към гората. Тишината го обгърна отвсякъде и той мислено изстена от напрежението на тази толкова ранна тренировка…
Все пак усещаше нуждата. Нуждата да работи, да усеща бодростта и силата, които идваха само след тежка тренировка; да чувства пътеката под себе си, изгарящата млечна киселина, напрежението на мускулите, спазъма в белите дробове…
Скоро с пламнали прасци изкачи първия склон и навлезе в гората. Замръзнал поток се пропука с трясък като от изстрел, когато Самсън скочи върху тънкия лед. Кучето се претърколи в студената вода и се завъртя в кръг с опашка между краката, преди да догони Картър по пътеката между проблясващите от снега дървета.
— Какви ги вършиш?
Самсън размаха опашка и пусна една широка кучешка усмивка.
— Хайде, казвай какво става в тъпия ти кучешки мозък?
Самсън го погледна и наклони глава. Картър го потупа и ускори крачка, гледаше развеселено как кучето внезапно спринтира наляво сред дърветата, провесило език чак до земята, как от време на време завира нос да подуши нещо и после най-ненадейно променя посоката под въздействието на никакъв дразнител, към който Картър бе — за щастие — напълно безчувствен.
