внезапно се понесе към нея, последва безумна имплозия на корпуса и морето нахлу, и тя запищя. Пое дъх и в следващия миг светът внезапно стана черен и студен, а „Акулата“ започна да пропада спираловидно към дъното на океана, изгубила управление и
Час пик
5
Забързаният лондонски трафик не затихна и в дъжда. Ревяха клаксони, ръмжаха двигатели, светлините на фаровете изрязваха парчета град от тъмнината. Огромни змии от автомобили се виеха покрай обгорените черупки на сковано и безнадеждно издигащите се сгради, сочещи като някакви черни пръсти обвинително към Бог, който не им се бе притекъл на помощ. Войната бе оставила на мястото на Юстън Стейшън кратер, пазен от пет почернели дънера — някога танкове. Обгорените им кули и изкривените оръдия стърчаха като доказателства за дисхармонията в този най-голям град на Обединеното кралство. Змиите минаваха покрай размазани от снаряди и опустошени от огън сгради, чиито пусти прозорци зееха като избити зъби, остри като бръснач парчета стъкло покриваха паважа. Вървящите по тротоарите хора крачеха предпазливо, наблюдаваха се неспокойно един друг и едва прикритите под палтата им оръжия бяха винаги готови да влязат в употреба.
Високият мъж стоеше до бордюра. Бе облечен в прилепнало дълго кожено палто. Бе тъмноок, с качулка, брадясал. Късата му коса приличаше на четина. Той дръпна от цигарата си и метна фаса в пълната със счупени бутилки и останки от запалителни бомби канавка. В същия миг в безкрайната колона коли се отвори пролука. Тежките му обувки стъпиха В локвите на асфалта и човекът пресече улицата във вечерното задръстване, като заобикаляше тъмните и пълни с оръжия поршета, волво, фордове и фиати. Стигна до отсрещния тротоар и спря, привлечен за момент от екрана на витрината, на който се виждаха дигитални приемници и последните модели компютризирани оръжия. Витрината се пазеше от дебела бодлива тел — поредно доказателство, че градът се намира на прага на вътрешния упадък и войната.
Мъжът уморено се почеса по брадата. Обсидиановите му очи се отразиха в стъклото. Ръката му се плъзна по бедрото му, след което той се обърна и закрачи забързано по тротоара. Мина покрай група войници от Правосъдните войски — JT8, вкарани в града след неотдавнашните безредици — изгледаха го иззад злокобните си черни маски, — после зави вдясно по тясната уличка, воняща на препълнени кофи за боклук, плъхове и котешка пикня. Дъждът освежаваше лицето му, дългата му кожена дреха блестеше от капките. Без да спира, мъжът разкопча три копчета и дланта му леко докосна тъмния метален предмет под палтото.
Джем знаеше.
Знаеше, че го следят.
Стъпките зад него бяха почти безшумни. Той ускори крачка. Примигна, за да отърси дъждовните капки от миглите си, и докато минаваше покрай огромен контейнер за боклук, препълнен с воняща помия, със съвсем тихо изщракване активира ЗУ — засичащото устройство, което щеше да се свърже с личния му ЕКуб и да сигнализира, ако го преследват.
Спря и се заслуша. Настръхна.
Запали цигара, като криеше пламъчето в шепите си. Димът се заизвива около него като дъх на дракон. Прибра запалката в джоба си и на нейно място в дланта му легна дръжката на автоматичния пистолет със заглушител, все още скрит от палтото и тъмнината.
Обърна се…
Случаен поглед…
Нищо.
Продължи да върви по уличката покрай изписани с графити стени и ръждясващи пожарни изходи, под тежките капки от тъмното навъсено вечерно небе, надвиснало злобна над съсипания град. Далечните порнографски реклами се отразяваха в локвите. Джем усети как ЕКубът му завибрира, приел сигнала на ЗУ. Три, Четири. Пет. Шест… броеше той. Мамка му.
Някой го искаше, и то
Отново ускори крачка, метна фаса настрана и зави наляво по следващата тъмна уличка. Мина забързано покрай паркирани автомобили, повечето изподраскани и надупчени от куршуми. Очите му се вдигнаха нагоре — проверяващо, измерващо, преценяващо. Стигна до един почти нов дълъг и гладък черен мерцедес, който рязко изпъкваше сред очуканите коли. Приклекна зад него, извади автоматичния пистолет и го насочи покрай лъскавото купе, като използва надлъжната лайсна, за да се прицели по-точно.
Шест…
Мамка му, отново си помисли Джем. Кои бяха? От коя организация?
Някоя терористична група? След Хартата от 2010 година И последвалите закони против ядреното, биологичното и химическото оръжие, престъпването на които се наказваше незабавно със смърт, терористите от всяка националност намразиха Спиралата от дън душа.
Или просто някоя случайна улична банда, въоръжена до зъби и излязла за поредния обир?
А може пък да бяха дори от JT8…
Дъждът валеше.
Джем чакаше…
Някакъв шум зад гърба му го накара да настръхне. Бе прекалено силен, за да е от тайнствените му преследвачи. Нямаше елемент на маскировка…
Петима огромни чернокожи здравеняци, накичени с вериги и облечени в скъпи дрехи, крачеха наперено по улицата, обутите им в лачени обувки крака прескачаха локвите. Погледите им се спряха върху приклекналия до собствения им Мерцедес SL2i непознат и на физиономиите им се изписа странна смесица от веселие и гняв.
Джем пак хвърли поглед към края на улицата…
— Разкарай се от таратайката ни, пич — чу се застрашително ръмжене като от долнопробна холивудска гангстерска продукция.
— Да не би случайно да съм попаднал в Бронкс? — иронично попита Джем…
… и…
… в същия миг започна пукотевицата.
Куршумите пищяха и се забиваха в ламарините на мерцедеса. Джем се просна на земята, претърколи се, избягна тялото на единия свален чернокож и изстреля серия едрокалибрени куршуми. Разнесоха се викове, чернокожите измъкнаха пистолети и започна престрелка — с колата в центъра на сцената…
— Шибаняци…
Джем се шмугна в близкия вход, изрита с пета тежката врата и изчезна в тъмнината…
Последваха го крясъци и звук от удари на куршуми в плът.
Кръв опръска гърба на дългото кожено палто. Джем тичаше покрай някакви огромни студени машини, изникнали ненадейно в мрака. Прехвърли автоматичния пистолет в другата си ръка и избърса потта от челото си, Шестима преследвачи, бе предало ЗУ на ЕКуба… можеше ли да се надява, че някой от тези загадъчни противници — убийци? — е премахнат от чернокожата банда?
Не. Приеми най-лошото. Приеми, че зад теб има шестима. И че всички са поне толкова добре въоръжени, колкото си и ти.
Хукна нагоре по някаква стълба, прескачаше по три стъпала наведнъж. Силните му дълги крака го бутаха нагоре към светлината. Стълбището бе тясно, виеше се нагоре и сякаш нямаше край. Без да спира да тича, той измъкна от джоба си малко матово сребърно топче. ГВН — граната под високо налягане, използваща химична реакция вместо барут. Нямаше да има шумни експлозии… потайно оръжие, почти безшумно и изключително смъртоносно…
Спря за миг и се заслуша с наклонена на една страна глава. Извади мъничкия предпазител, пусна топчето да падне сумрака долу и отново побягна.
Разнесе се приглушено изпукване, последвано от съскане.
Яростната вълна безмълвен сгъстен въздух го застигна отзад и отдолу и едва не го събори, профуча покрай него като бързо преминаващ влак. Той не изчака да разбере дали гранатата е свършила смъртоносната си задача — ако не друго, поне бе направила преследвачите му по-предпазливи. Главата му рязко се извъртя наляво — оттам се чуваха звуци. Някакви хора бъбреха и се смееха.
