— Скрито е в структурата на данните. На практика сте получили докладите, но те са били
— Какво е унищожило псетата? — попита Колгар.
— Не зная. Но следите някакъв огромен кораб, нали? На воден съд?
— Да.
— Сега той следи вас. И се приближава бързо.
— Оръжия? — попита Колгар.
— По-силни от всяко шибано оръжие, с което разполагате. „Москва 16“ се плъзгаше през притихналите тъмни води. Ятата риби се стрелкаха настрани от пътя й. Двигателите ревяха — нямаше никаква нужда от запазване на невидимост — машината се носеше с пълна скорост към закрилата на най-близкия морски аванпост на Спиралата. Разстоянието до него бе триста и седемдесет километра.
С увеличаването на скоростта подводницата увеличаваше и дълбочината. Носът й бе насочен надолу и тя пореше водача дълбоко под повърхността, прерязваше ята сребриста риба, спускаше се дълбоко в тъмната бездна на падината Треманън и се насочваше към дълбокия прорез в скалата — процеп, пълен с неподвижна мъртва вода, стояща тук от милиони години.
Неразпознаваеми останки се носеха в дълбините и няколко се сблъскаха с корпуса на подводницата с тътен, от който всички на борда изтръпваха, макар скенерите да показваха, че това не са
Внезапно зави сирена и данните препуснаха едновременно по всички екрани на контролния център. Капитан-лейтенант Лягарин викна:
— Засичаме активен сонар! Откриха ни!
— Невъзможно! — отсече Колгар. Подводниците клас „Тайфун 941“ бяха оборудвани с активен/пасивен сонар, система за откриване на надводни цели, електронни датчици, радар и системи за откриване на посоката, както и със съвременен боен интерфейс. „Москва 16“ би трябвало да изненадва врага, а не той да изненада
— Заредете и насочете VA–111! — рязко заповяда Рияна и пелият контролен център кипна от трескава дейност. Всеки мъж и жена тук знаеше превъзходно работата си: това беше война и всеки трябваше да изиграе отредената му роля.
— Ето го! — рязко каза Колгар.
Внезапно, сякаш свалил защитата си, огромният боен кораб се появи на радара. Беше точно над тях. Държеше ги на прицел, впримчил ги бе в мрежата си. Бяха попаднали в капана му.
Подводницата се разтърси. Разнесе се далечен тътен, писък на метал и грохот като от наближаваща буря. Цялата подводница започна да се мята и да се тресе. Колгар безпомощно погледна ръцете си. И те трепереха.
— Външният корпус — изграчи той и пребледня, когато, срещна погледа на Лягарин. Рияна и Ротуел крещяха заповеди на матросите. Лицата на всички бяха бледи, разкривени от ужас от онова, което предстоеше.
Някакъв неизвестен вид високотехнологично дълбочинно торпедо бе пропукало смятания за „непробиваем“ двоен външен корпус. Можеш да имаш колкото си искаш балистични ракети или торпеда на борда, но корпусът е единствената преграда между живота и ужасното, смазващо налягане, което заобикаля всяка подводница.
„Москва 16“ потъваше…
И не само това — морето я смазваше.
Грохотът стана по-силен. Хората се мятаха из контролния център, обхванати от паника, а Колгар и Лягарин просто стояха и се гледаха. Бяха дълбоко. Прекалено дълбоко. И двамата го знаеха. И двамата разбираха. Бяха мъртъвци, поемащи последните си глътки въздух.
Рияна се вкопчи в ръката на Колгар.
— Нашата подводница! Все още можем да избягаме!
Колгар тъжно поклати глава. Бе прекарал много години в морето. Познаваше опасностите и ги приемаше. Само чудо можеше да им помогне да стигнат трюма на подводницата, а шансовете за бягство…
Рияна и двамата й колеги побягнаха от контролния център. Стъпките им отекваха по металните решетки, те търчаха сред изпадналите в паника матроси, които се разкъсваха между желанието да избягат или да кажат последно сбогом на боговете си.
Внезапно подводницата се наклони и моряците се разхвърчаха като парцалени кукли из контролния център. Тела се удряха в екраните, искри посипаха стоманената палуба. Колгар се блъсна в стената със смазваща костите сила и падна неподвижен, втренчен в безжизнените очи на Лягарин — той си беше счупил врата и крайниците му се бяха разкривили под неестествени и зловещи ъгли.
Започна да нахлува вода. Сирените завиха. Червени светлини премигваха в съзнанието на Колгар, но в момента той можеше да мисли единствено за жена си Соня и за дъщеричката им Оливия. Къса руса коса, прекрасна усмивка, виковете „тати“, докато я носеше на ръце и я притискаше към гърдите си; най-меката коса във вселената гъделичкаше гърлото му, мъничките й пръсти стискаха огромните му ръце…
Водата около краката му бе леденостудена, изключително буйна, безжалостна. Всички крещяха. Искри се посипаха отгоре му, но той не трепна. И тогава токът спря — чу се далечен стон, долови се трепет и светлините угаснаха.
Разнесоха се още стонове, сякаш ракетната подводница бе животно, на което бе нанесена ужасна рана; Колгар буквално
Тези последни мигове, в пълния мрак, в леденостудената вода, от която цялата му нервна система и органи се свиха в спазъм, бяха най-интензивните в живота на Колгар. Мечтаеше си каква ще стане Оливия като порасне и как Соня ще го оплаква. Сълзи потекоха по бузите му. Как бяха пропуснали кораба? Как бяха могли да го пропуснат, мамка му?!
Рияна закопча колана си в пилотското кресло на „Акула“. Ротуел и Метрас бяха мъртви. Ротуел бе смазан от отскубнала се стоманена подпора, която го преряза на две през кръста, и кръвта му бликна като фонтан, и изтече за секунди. Метрас бе запратена по една стръмна стълба, когато подводницата се наклони. Рияна увисна на перилата, краката й се мятаха над бездната; гледаше как нейната приятелка и боен другар от осем години изчезва в ледените тъмни води, за да не се появи никога повече. Беше истинско чудо, че успя да стигне до трюма на подводницата, и още по-голямо — че системата за компресия и декомпресия все още работеше.
Докато подводницата издаваше животинските си предсмъртни стонове, бързата ядрена „Акула“ излетя от търбуха й и се понесе сред скалите на дъното, като оставяше диря от мехурчета. Рияна, челото й бе разкървавено, гледаше с ужас по свързаните с ЕКуба монитори как грамадната подводница се разцепва на две и изчезва в бездната на падината Треманън. Сълзи се стичаха по бузите й и се смесваха с кръвта по тях. С пресъхнало от страх гърло тя активира оръжейната система на „Акулата“.
Беше се случило нещо лошо.
Нещо невъобразимо лошо, което не разбираше.
Увеличи скоростта и се спусна дълбоко в падината, ориентираше се единствено с помощта на уредите; морето около пластотитаниевия корпус на мъничката подводница бе плътно и непроницаемо
По-скоро усети, отколкото видя малкия предмет, който се въртеше пред нея. Присви очи и осъзна, че е сфера — мъничка, подобна на разузнавачите-псета, проектирани от екипа й преди няколко години.
Понечи да насочи оръжията към него — и се оказа, че на скенерите не се вижда нищо, в което да се прицели. Преглътна с мъка, превключи на ръчно управление и махна предпазителя. Ракетите и миниатюрните торпеда под корема на „Акула“ пъргаво излязоха от слотовете си. И тогава черната сфера
