Спирала

каша. Откараха я моргата за аутопсия, макар да ми се струва, че от нея не е Останало много, което да си заслужава вниманието…

— Близки ли са били?

— Да. Била му е племенница, но е живеела при него и той се отнасял към нея като към собствена дъщеря.

Фойхтер усети как в него се надига вълна гняв. Спомни си. Спомни си Картър… куршума… спомни си пистолета, насочил черното си око към Мария, как тя полетя през склада, как сребърното й оръжие изтрака на пода, как лицето й се удари в камъка, как зъбите й изтракаха и от разбитите й устни потече кръв…

Мария. Скъпа, мила моя Мария…

Спомни си времето преди много години, как седеше на широка грубо скована селска маса. Слънцето блестеше и по пода танцуваха ивици ярка светлина. Долавяше аромата на розмарин и уханието на дърветата от черешовата градина, По онова време Мария бе съвсем малка — на осем, най-много на девет годинки. Седеше на коляното му с купа току-що откъснати череши в скута — и двамата се бяха покатерили на малката нестабилна стълба и се смееха, докато протягаха ръце и откъсваха зрелите плодове. Сега Мария изяждаше плодовете на дръзкия им набег, пръстите и устните й бяха изцапани с червен сок, прекрасните й очи бяха широко отворени и блестящи, а на лицето й бе изписано истинско блаженство.

Затвори вратата на спомените.

Усети горчив вкус в устата.

Гняв и… още нещо.

Нещо студено и безпристрастно.

Знаеше. Знаеше, че би трябвало да изпитва невероятно силни чувства към Мария; знаеше, че емоциите му би трябвало да са бурни и бързи, и омразата му бе налице, омраза към Картър, омраза, която обещаваше дълги часове на мъчения… но знаеше също, че би трябвало да плаче заради смъртта й. Да плаче неудържимо. Поне така му казваше собственият му разум.

Само че се бе случило нещо странно.

Не можеше да се разплаче.

Лицето му се бе превърнало в изкривена маска. Раната от куршума заздравяваше и киселината ядеше плътта му и едновременно с това я кърпеше. В полусънното му състояние това сякаш се случваше страшно бързо, почти моментално, парчета кожа и мускулни влакна се съединяваха, клетките растяха, възстановяваха се и се размножаваха.

Болеше. Болеше, и то много.

Ханс. Жалко, че се наложи да го убие. Спомни си колебанието си. И заповедите, отпечатани върху белия лист пред очите му. Да убие собствения си брат, да убие човека, когото обичаше, с пълното съзнание, че ще остави едно осиротяло Момиченце, за което няма да има кой да се грижи…

Беше изпълнил заповедта. Един-единствен изстрел в главата.

След това се разплака. Мария дойде при него и го попита какво е станало, гушна го и седна на коляното му и в невинността и незнанието си размаза пръските кръв на баща си по лицето му; а Фойхтер плачеше, плачеше дълго и неудържимо, казваше си да бъде силен, а след това, в онази мрачна кървава нощ на убийството, рискува всичко, за да изведе Мария оттам, да я отведе далеч, на безопасно място, и да спаси живота й…

Осъзна, че нещата са се променили.

Аз съм се променил, последва горчивата мисъл.

А сега — сега нямаше сълзи. Разбираше защо. Разбираше Химическите процеси, които бяха променили тялото му, но това продължаваше да го преследва. Беше смятал, че ще е силен; бе мислил, че ще може да се жертва в името на едно по-добро бъдеще; за доброто на всички неща.

Ще направя правилното нещо, си бе казал той.

Та накрая жертвата му да си струва.

Морето се разбиваше в тъмния бряг; и Фойхтер разбра, че пяната, бушуващият звук на пяната и съскането на пръските отново са гласове — далечни гласове, долитащи от безкрайния тъмен хоризонт.

— Ще го стабилизираме в случай на… хей, кой сте вие, не можете да идвате тук, нямате…

— Прегледай го. Правилните лекарства ли използват? Добре, замести с метилпердазон, 15 милилитра. И гледай да го инжектираш право в раната, през заздравяващата тъкан.

— Добре. И разкарайте тия оръжия, по дяволите.

Събуди се. Очите му бяха плътно затворени. Полежа известно време, заслушан в собственото си спокойно дишане. Сетивата му обаче бяха нащрек; различи дишането на още трима души в помещението. Долови миризмата на пот, слабата следа от афтършейв, уиски и нечии миризливи крака. Направи сканиране на собственото си тяло — беше слабо, със стегнати мускули, с многобройни схващания, изгарящо от изтощение. И стомаха — сега той представляваше само глухо туптене на мястото, където по-рано бе раната.

Насили се да отвори очи — бяха като залепнали и пълни с гурели; различи в сумрака огнеупорните плочки на тавана, Жълта светлина хвърляше по тях спирални шарки. Самите плочки бяха съвсем нови. Значи се намираше в частна клиника?

Ръката му се раздвижи по тялото. Напипа пресния белег на мястото, където го бе улучил куршумът; натисна съвсем леко, но не почувства болка. Усмихна се мислено, след което се надигна на лакът.

Бяха трима; стояха и го наблюдаваха. Двама приличаха на боксьори тежка категория, със зле прикрити под дългите палта автомати „Стърлинг“; бяха небръснати и изглеждаха уморени. Третият бе висок и слаб, с ястребово лице и извит като клюн нос. Косата му бе съвсем късо подстригана, ръцете му бяха натежали от множество пръстени. Носеше бяла лекарска престилка и стетоскоп. До него имаше малка кутия, Фойхтер знаеше абсолютно сигурно какво се крие вътре.

— Радвам се да те видя, Тремънт. Колко време отсъствах?

— Три дни, сър. Малко по-дълго, отколкото очаквахме, но пък бяхте почти мъртъв, когато ви открихме. А и ще се съгласите, че в контролирани лабораторни условия не сме състояние да пресъздадем случайните събития от реалния свят с такава точност, сякаш подобни инциденти се случват естествено.

Фойхтер кимна.

— Ще ми донесете ли кафе? И пура? Задъхвам се. Имам чувството, че съм бил в безсъзнание месеци!

— Това е страничен ефект от ускорените процеси, сър. Тремънт махна на единия здравеняк и той се измъкна навън. Зад автоматичната врата Фойхтер зърна стерилен коридор с няколко празни колички и далечни светлини.

— Дюрел знае ли, че съм добре?

— Да, сър.

— В частна клиника ли съм?

— Да. Наложи се да действаме бързо. Бяхте изгубили много кръв и макар тялото ви вече да регенерираше, се налагаше да му дадем малко допълнителен стимулант. Ще остане в системите ви през следващите две седмици, или горе-долу толкова.

— Странични ефекти?

— Изтощение; но разполагаме с нови лекарства и срещу него.

— Добре.

Фойхтер седна.

— Вътре в мен все още има парченца метал.

Да, знаем. Не представляват опасност и можем да ги извадим по-късно. Дюрел каза, че възстановяването ви е най-важно — заради разработката на QIII. Поръча да ви съобщя, че имаме напредък с откриването на мястото, където се намират откраднатите планове.

— А… — последва пауза — Картър?

— Следим го от инцидента в Германия.

— Разкажете ми.

— Изплъзна се на неколцина некса. Едва не ви уби. — По-добър е, отколкото предполагах. Много по-добър. Спокойно би могъл самият той да е шибан некс!

Разнесе се смях. Студен смях. Без много веселие.