— Изпратени са хора да го премахнат.
Фойхтер кимна. Здравенякът се върна и Фойхтер запали пурата.
— И още нещо. Племенницата ми, Мария Балашев. Мъртва е нали?
— Да, сър. Като че ли никой не е наясно какво точно е станало в онова помещение… чакахме да се събудите. Нексовете ви измъкнаха миг преди експлозията, предназначена да премахне работния екип на QIII и да прикрие изчезването ви, но Мария… Куршумът е засегнал белия й дроб. Задавила се е в собствената си кръв. Не можели да й помогнат с нищо и нямало време да вземат бързи решения… вие бяхте основният приоритет.
— Приоритет — студено повтори Фойхтер и очите му мрачно проблеснаха. — Да, явно е така.
— Има още нещо, сър.
— Да? — Очите му отново проблеснаха.
— Спирала_Н беше подготвила отряд със задача да прекрати дейността на Спирала_Q.
— И?
— Проблемът е решен успешно, сър. Спирала_Н вече не съществува, повечето от хората и мрежите й са мъртви.
— Въртяща се надолу спирала, казваш? — гадно се изсмя Фойхтер, затвори тъмните си очи и се остави на болката да го грабне и да го отнесе към тъмните обсидианови брегове.
Наташа лежеше на земята — смазана, разкъсана, разбита.
— Не! — изсъска Картър. Браунингът му бе започнал да лае в мига, когато скочи надолу по склона, стиснал оръжието с две ръце. Мъжът, застрелял Наташа, рухна на земята, куршумите го изядоха целия като малки метални паразити, кръв блъвна от устата му и покри брадата и носа му с алени пръски. Картър се претърколи с пъшкане по леда. Пистолетът му бе празен. Тялото му се плъзна към смачканото БМВ и глухо се удари в него. Той бързо смени пълнителя и надникна в мерцедеса.
Двама мъже, все още на крака, се оттегляха към гората; на задната седалка бе проснат улученият от снайпера на Картър убиец; един бе застрелян от Наташа, а друг лежеше на леда с пръснато лице — куршумът на Картър бе минал през мозъка му.
Надникна над бронираните ламарини на колата; откъм гората проехтяха изстрели и куршумите с писък се забиха в камъка и метала зад него, вдигнаха фонтани снежен прах. Картър се хвърли по корем и се плъзна към задницата на мерцедеса. Изстиващата огъната стомана пукаше и съскаше…
Крака, подаващи се зад близкото дърво.
Стреля, чу писъци, видя как кръвта изригва от крака и пищяли.
Оставаше само още един…
Присви очи, но не можеше да го види. Къде се бе дянал? Стоеше до дърветата, недалеч от ниската каменна стена — нуждаеше се от сериозен ремонт, но Картър все го отлагаше с вечното „следващото лято“…
Ботушите изтрополиха по ламарините на мерцедеса и Картър вдигна глава — прекалено късно — в мига, когато мъжът с ръмжене се хвърли отгоре му. Зърна за миг загоряла кожа и гъст черен мустак. Усети миризмата на чесън, преди да го сграбчат и с лекота да избият браунинга. Изрита с коляно, но не улучи — якият нападател нанасяше дъжд от удари в лицето му и за миг го зашемети и ослепи…
Тежестта изчезна. Картър лежеше по гръб на леда, усещаше вкуса на кръв и парче счупен зъб в устата си. Погледна нагоре…
Към подметката на ботуш.
Звезди избухнаха пред очите му. Ритникът го блъсна в мерцедеса. Той изстена. Кръв потече по брадичката му — носът му бе счупен. Сигурно бе изкрещял, не бе сигурен…
Пръстите му се заплъзгаха по леда, докато се мъчеше да се изправи.
— А сега ще те убия — чу се глас със силен акцент.
Отвориха очи. Всичко изглеждаше като на забавен кадър.
„Остави ме да взема шибаната му душа“ — прошепна Кейд.
Картър се метна наляво и ботушът се стовари на мястото, където преди част от секундата се намираше лицето му. Юмрукът му се стовари тежко в слабините на мъжа и тогава…
Противникът му изпищя.
Картър се изправи с мъка, внезапно чул ръмженето. Мъжът лежеше на земята, зъбите на Самсън се бяха впили ключицата му и разкъсваха врата и гръкляна. Човекът с гърчеше, опитваше се да махне кучето от себе си, виеше от болка под разкъсващите го остри зъби. Чу се как ключицата изхрущя, мъжът се замята като обезумял…
Картър се олюля и се подпря на мерцедеса. Хвърли бърз поглед към Наташа — тя още лежеше неподвижно и бе извън играта. Затърси с очи браунинга, но не успя да го види през кървавата пелена пред очите си; усети топла струйка в гърлото си и изплю яркочервена храчка в снега.
Пристъпи напред и погледът му срещна очите на Самсън, Те се усмихваха.
— Добро куче. Долу.
Самсън седна, оголил зловещите си кучешки зъби…
Изрита мъжа в главата няколко пъти, докато не се убеди, че е изгубил съзнание. След това коленичи, стовари длан върху носа на убиеца и го счупи — хем си го върна, хем са подсигури двойно, че копелето няма да успее да се изправи, Целият в кръв, се запрепъва в снега към Наташа. Колкото се може по-внимателно освободи краката й от мантинелата и я обърна по гръб. Тя дишаше на пресекулки, очите й бях отворени, коженото й палто бе пропито с кръв.
— Усещаш ли пръстите си? — попита я.
— Изглеждаш, сякаш са те смлели — прегракнало каза тя и се усмихна.
— И ти не си първа красавица.
— Не мога да помръдна…
Вдигна я на ръце и се олюля, въпреки че тя почти не тежеше. Виеше му се свят от ударите на здравеняка. Наташа бе все още толкова лека, колкото я помнеше… в онези по-добри, по-щастливи времена…
Тръгна със залитане към къщата.
Очите на Натс се разтвориха широко и пръстите й се впиха в ръката му…
Езикът й се показа. Картър изруга и падна на колене сред капките кръв върху снега. Наташа не можеше да диша — куршумът бе предизвикал в организма й ответна реакция, която прецакваше централната нервна система и предизвикаше анафилатичен шок…
Трахеята й се беше затворила.
Собственото й тяло се бе превърнало в неин враг.
Тя изпадна в гърч и гръбнакът й се изви на дъга като при епилептичен припадък. Картър я прикова към земята с тежестта на собственото си тяло и зашари с пръсти през дрехите, търсеше…
Наташа се загърчи под него като при някакъв извратен полов акт. Беше силна. Невероятно силна. Картър измъкна от джоба си евтина пластмасова химикалка, с пъшкане задържа гърчещата се Наташа, затисна ръцете й под краката си, сграбчи я за късата коса и дръпна главата й назад…
Не можеше да я погледне в очите, защото знаеше, че тя вижда, усеща, чува и разбира…
Внезапно химикалката му се видя странно невинна в пръстите му. Махна капачката със зъби и я изплю в снега. Наташа посиняваше, очите й се разшириха толкова, сякаш всеки момент щяха да се пръснат…
Нанесе удара с едно-единствено бързо движение.
Долу, непосредствено над гръдната кост… в основата на гърлото й…
Проби дупка в нея…
През хранопровода…
Внезапно се чу съскането на вдишан въздух през грубата импровизирана уста. Картър измъкна химикалката, тънка струйка кръв го опръска по лицето и се смеси с неговата собствена. Гледаше Наташа в очите, неспособен да каже нито дума. Нездравата й бледност постепенно изчезна — свежият въздух започна да влиза в белите й дробове.
Очите й се затвориха. Тя примигна. Не можеше да говори.
Картър я вдигна, вече отпусната в ръцете му, и предпазливо я понесе към смачканото купе на БМВ-то,
