което частично препречваше входа към къщата. Промуши се покрай изкривената ламарина и изрита вратата. Покатери се по стълбите, внезапно обхванат от изтощение, внезапно нападнат от милионите болки в натъртеното си пребито тяло. Пред очите му затанцуваха звезди и по средата на стълбите му се наложи да спре. Облегна се на стената, дишаше тежко. След малко продължи. Изпита истинска гордост, когато стигна горе.
Отнесе Наташа в дневната, изтика с крак коженото канапе до камината и я сложи на него. Кръвта бе пропила дрехи те й и капеше на пода.
От контролния панел на стената се чуваше непрекъснато то пиукане на задействаните от убийците сензори. Той изключи алармите и се зарадва на внезапно настъпилата тишина.
Хвърли няколко цепеници в камината и отиде в кухнята, Свали със стон якето и блузата си. Драскотини и синини покриваха цялото му тяло, а когато погледна огледалото…
… ужасно смазана физиономия му се ухили през блестя щата кръв.
Наплиска се с гореща вода, взе нож от шкафа и се върна и дневната. Коленичи и внимателно разряза дрехите на Наташа, подгизналата от кръв копринена риза и сутиена й. Кожата й беше съвсем бледа. Видя, че за щастие е улучени само от един куршум, но въпреки това изруга и се наведе, за да огледа раната. Куршумът бе влязъл в рамото й, бе пропуснал с милиметър костта и бе излязъл отзад. Два сантиметра по- надолу и пораженията щяха да бъдат наистина
— Мамка му.
Докуцука до кабинета и взе кожената медицинска чанта, Върна се при Наташа, извади спринцовка и й инжектира венозно успокоително на морфинова основа. Измери пулса и кръвното й налягане с помощта на медицинския скенер на ЕКуба. После извади дезинфекциращия разтвор, почисти входната рана, обърна Наташа по корем и обработи изходната. Махна с помощта на скалпел парченцата обгоряла плът и частиците метал и плат, след което заши раната със стерилен конец.
Провери отново кръвното и пулса й, след което сложи марля върху раните и върху импровизираната дупка на гърлото й. Свърза я към малкия преносим монитор, който следеше пулса, нивото на кислород и кръвната й картина. Свали панталоните й и провери за евентуални други рани. Определи кръвната й група и нивото на хемоглобина, който се оказа 8 грама на децилитър — доста опасно, тъй като количеството кислород в кръвта й бе сериозно намаляло и тя се нуждаеше от кръвопреливане. Стегна ръката й с турникет, извади тръбичка и отвори стерилния пакет. Вкара тънката игла във вената й и я измъкна, пластмасовата обвивка си остана в нея. Бързо закрепи тръбичката с превръзка и отиде В кухнята за половин литър универсална 0-отрицателна от запасите си; грабна малката сгъваема метална стойка от долния рафт, избърса праха от нея и се върна при Наташа. Закрепи стойката и окачи банката кръв, като се погрижи да напълни тръбичката, преди да я свърже с тръбичката във вената й. Завъртя кранчето и погледна скоростта на преливане, за да нагласи постоянен приток на кръв.
Докато правеше всичко това, се запита дали да не я завие във фолио, но се отказа — фолиото щеше да задържи студа, а Натс бе
Свали разкъсаните си окървавени дрехи, пусна душа и пристъпи в парата. Трепна от болка, когато водата шибна като камшик вече подутото му лице. Бавно се насапуниса и изми потта и кръвта — както своята, така и кръвта на другите.
Главата го болеше, умът му се виеше във водовъртежа на объркването…
Прекалено много въпроси чакаха отговори, а счупеният му нос с нищо не помагаше да успокои мислите си.
Излезе от кабината и внимателно се избърса. Сега, след като притокът на адреналин бе отминал, движенията му бяха станали летаргични. Погледна физиономията си в огледалото и изруга. Носът му бе изкривен и деформиран. Отвори медицинската чанта, би си инжекция диазепам и зачака плътта и душата му да изтръпнат и да го дарят с най-противното от сладките усещания.
Облече шорти и тениска; беше вече замаян от лекарствата, които изяждаха ресурсите на организма му. Хвана носа си с изтръпналите си палци, преброи до три и рязко издърпа костта и хрущяла напред. Причерня му и той изкрещя от болка въпреки упойката. Повърна в тоалетната и остана известно време приведен над чинията, като дишаше тежко. От устата му течаха лиги.
После пак се погледна в огледалото.
Носът му отново бе прав, но деформиран, приличаше на гофрирано желязо, налагано с тежък ковашки чук. Ухили се слабо, изми си зъбите — като се стараеше да не засяга счупения, — за да махне киселия вкус на повръщаното, след което се наплиска с вода, за да отмие избилата от болката пот.
Излезе и провери Наташа. Тя вече дишаше по-равномерно и цветът на лицето й постепенно се връщаше. Той навлече дебело яке, сложи си ръкавици, обу опръсканите с кръв обувки и заслиза по стълбите.
„Защо не ме повика?“
— Нямах нужда от теб.
„Можеше да те убият; щях да ги излича от лицето на шибаната земя…“
— И аз не се представих чак толкова зле.
„Не се доверявай на Наташа“.
— Не ми трябват шибаните ти съвети, Кейд. Не съм те канил, така че се пръждосвай, където ти е мястото, и ме остави на мира. Животът е достатъчно тежък, че и ти да си вреш безплътния нос в него…
„Олеле. Много си бил докачлив. Много боли като ти счупят носа, нали?“
— Кейд. Разкарай се.
„Не искам“.
— Подлудяваш ме!
„Хубаво е. Май намирам истинското си призвание в този живот“.
Ненадейно Кейд се махна и Картър се почувства още по-главозамаян от внезапното му — и неочаквано — оттегляне.
Излезе навън. Снежинките бяха станали по-големи и падаха от сивото небе, което хвърляше сребърни сенки. Светът бе притихнал като картина с маслени бои; всичко бе неподвижно и спокойно — с изключение на Самсън, който ръфаше трупа на един от нападателите — разкъсваше му корема. Кървави ивици месо висяха от устата му.
— Сам, разкарай се веднага оттам, мръсник такъв!
Подгони скимтящото куче. Самсън побягна през паркинга, легна сред дърветата, затърка носа си с лапи и заоблизва полепналата по муцуната му кръв. Картър намери браунинга си, провери пълнителя и състоянието на оръжието и с един парцал го избърса от кръвта и калта. Погледна лежащия в безсъзнание мъж, след което заобиколи смачкания мерцедес и отиде до гората. На мястото, където бе лежал мъжът, който бе прострелял в краката, имаше тъмночервени петна. Кървавата диря продължаваше и Картър я последва петдесетина крачки, докато не се натъкна на свития на кълбо труп. Провери го, след това го хвана за краката, замъкна го по-навътре в гората и го пусна по късия склон на едно затрупано със сняг дере.
Работеше бавно, наблюдаван от блесналите очи на Самсън. Измъкна трупа от мерцедеса, събра и останалите и също ги извлече до гората — нагласи ги в редица като в някаква зловеща сцена от роман на ужасите. Избърса в снега червените петна от ръцете си и се върна при последния мъж, който тихо стенеше. Обърна го по корем, измъкна от джоба си жица и завърза ръцете и краката му толкова стегнато, че едва не му пусна кръв. След това го замъкна до верандата, подпря го на стълбите, метна отгоре му едно палто й промърмори:
— Не искам да умреш от студ, драги.
Нощта се спускаше бързо, тежките снежинки падаха в мрака като листата на някакво огромно дърво. Картър отиде до колите и спря с ръце на кръста. Задъвка долната си устна и тя пак започна да кърви. Изруга и вдигна глава към тъмнината.
Качи се в мерцедеса и махна парчетата стъкло от кожената тапицерия. Ключовете още бяха в запалването и панелът светеше. Завъртя ключа, двигателят оживя и разтресе очуканата кола. Чу се писък — може би от ремъка на перката, — като писъка на обесена котка. Той превключи лоста на задна;
