изчезна в гората. Мъжът стигна до тежката черна врата и бавно я отвори на смазаните панти. Хвърли последен тъжен поглед към свежата свобода на природата и света отвъд морето, което сега го държеше в капана си, и се приведе, за да влезе в тесния коридор. Заслиза внимателно по широките железни стъпала. Бастунът му почукваше с точността и развитата с възрастта предпазливост; бе с дебел кожух, който не само го пазеше по време на краткото пресичане на палубата, но и го изолираше от обичайния климат на тази пустинна част от света.
Бе едър като мечка. Дебела кожена шапка покриваше главата му, а лицето му бе скрито от огромната рошава брада, прошарена със сиви кичури.
Спря пред една огромна врата, която сякаш не бе на мястото си. Искаше да влезе, изпитваше
Натисна дръжката и огромната врата се отвори навътре.
Пристъпи в мрака, разкъсван единствено от светлината на свещите. Помещението бе застлано с килим и облицовано с дърво. Огромни лавици с книги с различни размери се издигаха покрай стените. През малкия люк се процеждаше слаба светлина. Всичко бе изпълнено със сенки и сумрак. До стената, в ярък контраст с дървото и старите томове, сребрееше най-съвременно оборудване. Няколко бели светлинки примигваха върху равните повърхности, а черният екран му заприлича на мъртъв портал към някакъв друг свят.
— Дюрел?
— Тук съм, приятелю.
До куп стари, подвързани в кожа книги стоеше висок слаб мъж, облечен в черна роба, широката качулка скриваше чертите му в обсидианов мрак. Гласът бе плътен, мелодичен и силен.
— Можеш да говориш. В момента сме сами.
— Провалили са се — каза едрият като мечка мъж на руски. Цяла година е бил извън Спиралата. Помислихме, че ще е лесна цел — оттеглил се, изгубил професионалните си умения от миналото.
— Дори след събитията в Германия е… Фойхтер?
— Онова беше късмет.
— Наивността ти направо ме изумява. Поставил си го най-ниско в списъка на приоритетните жертви, а е трябвало да бъде в началото — разнесе се плавният глас от гънките на качулката и брадатият мъж потрепери.
— Какво ще заповядаш? — прегракнало попита руснакът. Гласът му се пречупи от напрежение. Бастунът се вдигна — доста пъргаво движение за човек, който изглеждаше толкова стар — докосна рамото му и остана там, сякаш да го предпази доколкото може от облечения в черно мъж. Страхът му бе напълно осезаем, физически, аурата му го обвиваше като облак.
— Прати 5-нексовете — каза мелодичният глас.
— Нима 5-нексовете са готови?
— Много по-отдавна, отколкото си предполагал. Цели батальони, готвещи се за война! Скоро този кораб ще се превърне в център на нашата дейност… да, приятелю мой, живееш във време на промени. И трябва да си щастлив, че си част от тях — като зъбно колело, ако мога да кажа така.
Руснакът се взря в черната фигура и усети усмивката и оголените зъби в тъмното. Устните му оформяха тънка суха линия, очите му бяха пълни със сълзи. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискането на бастуна.
— Свободен си — меко каза Дюрел.
Едрият мъж се обърна и излезе от скътаното дълбоко и кораба помещение. Дюрел слушаше как потропването на бастуна се отдалечава по коридора и заглъхва в недрата на външно пустия призрачен съд.
Корабът леко се олюля от въртопите на течението. Ледът стържеше огромния нос и черните бордове и блестеше като разпилени диаманти по замръзналите палуби и огромните притихнали неподвижни оръдия.
Чайките крещяха край люка. Дюрел отметна качулката си и студените му очи проблеснаха в смесената сребриста светлина на луната и свещите. Ръката му се протегна и угаси пламъчетата. След това Дюрел отиде до люка и го отвори, та морският вятър да нахлуе в убежището му.
Болката го сграбчи, но ужасната й хватка продължи само секунди. Когато разкривеното му лице отново възвърна спокойното си изражение, Дюрел облиза устни — малък червен език се стрелна по тях, оставяйки влажна следа.
— Скоро. — Беше почти шепот. — Скоро, господин Картър.
В съня си Картър стоеше на някаква равна площадка, изсечена в отвесната стена на огромна планина, издигаща се над покрит с тъмни пясъци свят. Прах и остри черни камъни лежаха в краката му, а небето се простираше в безкрая, обагрено с пурпурни и жълти ивици — натъртено нощно небе. Кейд стоеше пред него — с физиономията на Картър, със собственото му тяло, макар и деформирано, но с по-тъмни, мрачни очи, по-груби черти и по-яки плещи. Изобщо, по-…
Заплашителен…
„Защо трябваше да идваме тук?“ — озъби се Кейд. Стоеше до огъня, горящ в малкия каменен кръг. Вятърът виеше около тях през тесните процепи на скалните зъбери, развяваше дрехата на Картър и милваше лицето му с целувката на мъртвец.
— Не съм искал да идваме тук. Просто така стана — бавно каза Картър. Думите му прозвучаха меко, почти приятелски.
„Я си го начукай — изсумтя Кейд. — Това си е моето място. Моят свят. Моята планина“.
Картър се ухили без капка хумор и седна с кръстосани крака до диво извиващите се пламъци — пращяха като малки демони, затворени в бутилка.
— Мисля да остана — каза той. — В края на краищата през повечето време
Имаше нещо, което ненадейно го развесели. Иронията от смяната на ролите — Кейд стоеше пред него, изведнъж изгубил наперената си поза; от черния му хумор и хапливост не бе останала и следа. Беше бесен от нахълтването на Картър.
— Никога не съм те
„Различно е. Аз ти помагам“ — отвърна Кейд.
— На мен? Или на себе си?
„Не разбирам какво искаш да кажеш“.
Кейд не помръдваше. Остана прав, свъсил гъстите си вежди срещу неочаквания натрапник. Гледаше надолу към Картър с едва прикрито отвращение, сякаш току-що бе открил под леглото си гниещ кокал.
„Какво искаш?“
— Нищо. — Картър сви рамене. — Нито исках, нито имах намерение да идвам тук. Това е само сън.
„За теб — да. Но за мен е реалност“.
— Както ти си сън в моята реалност?
„Да. Докато не ми дадеш живот“.
— Какво си ти, Кейд?
„Аз съм ти, Картър“.
— Но какво си
Улови леката усмивка, но тя изчезна. Като пробягваща сянка; като облак, минал през слънцето.
„Аз съм ти — повтори Кейд. — Аз съм пръстът върху спусъка. Аз съм силата зад юмрука. Аз съм ръцете, стягащи гаротата. Аз съм отровата в ампулата. Аз съм ти, Картър. Аз съм твоята тъмна половина, твоята лоша половина, твоята шибана половина, твоето отчаяние, гняв и омраза. Наречи го както ти скимне. Аз съм ти — само че ти реши да поставиш под въпрос съществуването ми и се боя, че никога не ще ме приемеш“.
— Ти вършиш неща, за които дори не съм и помислял — озъби му се Картър. — Не се опитвай да ме изкараш някакъв преебан шизофреник. Ти си в мозъка ми и живееш някакъв собствен живот. Казваш, че ти си аз, само за да не позволиш да обезумея… но аз ще те открия, Кейд. Някой ден ще те намеря, ще излезем един срещу друг и ще те убия.
