Спирала

процесорът в неподходящи ръце.

— Не разбирам защо — спокойно каза Картър. — Да унищожават ударните групи? Спирала_Н? Това е лудост! Спиралата се бори да запази остатъците от цивилизацията… Фойхтер не беше ли от добрите?

— Групата начело с Фойхтер и Дюрел смята, че Спиралата е слаба, покварена, също като Рим в края на империята, Смятат, че Спиралата знае прекалено много и не предприема нищо; че е в ръцете на големите клечки, която я финансират, контролират и управляват. И двамата знаем, че Спиралата никога не би трябвало да е такава — тя е единствена, недосегаема, световна и неподкупна! Фойхтер и Дюрел смятат, че могат да се справят по-добре от нея. Според тях хартата и законите против ядреното, биологичното и химическото оръжие не са достатъчни. И тогава, след лондонските бунтове и обсадата на Циндао… мисля, че тогава са изгубили окончателно вярата си в Спиралата. Смятат, че с помощта на QIII и нексовете ще успеят да установят окончателен мир на планетата… нов световен ред… но…

— Да, има едно „но“ — рязко я прекъсна Картър. — По време на война има и жертви, нали?

Наташа кимна.

— Значи веднага трябва да се разкараме оттук. Сигурно вече идват.

— Да.

Картър леко я целуна по устните.

— Сещам се само за един човек. Единственият, който разполага със средствата и знанието да ни помогне.

— Не! — възрази тя.

— Да — каза Картър. — Мамка му, светът се срива, Натс. Спиралата я тъпчат насила със собствените й черва, на ударните групи им го начукват отвсякъде… Гол навремето работеше с Фойхтер и Дюрел. Ако някой знае какво са замислили и къде се намират, това е той. Ако успеем да открием QIII и да го унищожим, тогава отново ще изравним силите. А ако междувременно успеем да премахнем Фойхтер и Дюрел, още по-добре. Гол е шибанякът, който ще ни насочи към QIII и шибаняците, които искат да докопат властта.

— Не можем да отидем при Гол — каза Наташа.

— Но той е твой баща! — изсъска Картър.

— Да, но освен това е и заподозрян. Като нищо може да е от тях. Да работи с Дюрел… с Фойхтер… с нексовете! Срещата с него може да означава смърт.

Картър се изправи, извади браунинга, провери пълнителя и прибра пистолета обратно. Вдигна очи и въздъхна дълбоко. После се навъси й отсече:

— Ако Гол е предател, то смъртта ще е негова.

Беше махнал системата и Наташа разтриваше ръката си. Лицето й отново бе пребледняло ужасно и Картър й помогна да се облече — трепваше заедно с нея от болката й, докато тя се мъчеше да навлече новите дрехи.

— Разкажи ми за нексовете.

Тя немощно сви рамене.

— Зная само, че са някакъв проект от миналото, май е започнат през 90-те години на XX век, макар че се базира на много по-ранни разработки. Има един вид убийци, които се смятат за особено силни, май се казват 5-нексове. Именно такъв е видял сметката на Ударна група 14.

— Самичък?

— Да, самичък.

— Без ничия помощ?

Наташа кимна.

— Това показаха криптираните файлове, точно преди да побягна насам да те предупредя и да те помоля за помощта ти. Това нещо е излязло извън контрол.

— Ама че ирония — изхъмка Картър. — Виж, отивам да взема това-онова и да проверя мониторите, след което можем да си омитаме задниците оттук. Трябва ли ти нещо?

— Още малко кръв може би?

Картър се усмихна.

— Да, моментът е великолепен.

Обърна се и тръгна към вратата, водеща до стълбите и наблюдателните уреди. Долови погледа й с тила си.

— Картър?

Спря. Обърна се.

— Обичам те.

— Сериозно?

Наташа кимна.

— Сериозно.

Картър й намигна.

— Събирай си партакешите. Тръгваме след пет минути.

Погледна намръщено компютърните екрани.

Нещо не бе наред.

Изобщо не беше наред.

„Тя идва“ — каза Кейд.

— Откъде знаеш, по дяволите?

„Усещам ги тия неща“ — измърка Кейд.

— Разкарай се, не мога да работя от теб, братко.

Сарказмът бе почти осезаем, но имаше слаб ефект върху Кейд.

„Искаш ли да знаеш какво мисля за Наташа? Мисля, че ще те предаде — ще предаде и двама ни!… Слушаш ли ме, Картър?“

— Млъквай. Нещо става.

„Чуй ме…“

— Млъквай! — отсече Картър.

Настъпи тишина. Картър се взираше в екраните. Един от сензорите оживя и замига предупредително. Гората на юг. Той превключи на видео; посрещна го тъмнина и сняг…

И го усети…

Енергийна вълна се понесе сред дърветата, вълна от гадене, която разкъса уредите и корема му и от която му се доповръща. Компютърът моментално се изключи… последван две секунди по-късно от осветлението. Стаята потъна в мрак. Охлаждащите вентилатори спряха бръмченето си.

— Мамка му.

Спринтира през площадката и надолу по стълбите.

— Какво стана? — попита Наташа.

— Токът спря. Това е невъзможно — обезопасен съм с автоматичен авариен генератор.

— Дай ми оръжие — каза Наташа.

Картър й подхвърли малък черен 9-милиметров глок, бе го взел от оръжейната. Наведе се, извади тънък нож от скритата кания в обувката си, после внимателно го прибра обратно, Металът винаги е окуражаващо подкрепление.

Самсън изскимтя в тъмното.

— Сам. Ела тук!

Лабрадорът веднага се появи. Очите му блестяха в сумрака.

Картър коленичи и прошепна нещо в ухото му. Сам отново изскимтя. Картър го поведе надолу по стълбите към вратата, зад която виеше студеният вятър. Отвори предпазливо и Сам изчезна в снега.

— Върви. Хайде, бягай…

Изтича обратно по стълбите и се наведе над раницата си.

— Къде го прати?

— По-далеч оттук. Прекалено е опасно — отвърна Картър. — Дръж.