Спирала

Гумите се въртяха безпомощно, после докоснаха земята и стегнатите ресори се свиха, за да поемат удара. Картър закова задното колело и се плъзнаха по широка дъга, като вдигнаха вълна от камъни и пясък.

— Ти наистина си луд! — успя да каже Наташа.

— Старая се. — Картър се усмихна. — Но ако мислиш, че това беше трудно…

И посочи към отвесната скала.

— Какво?! Онази скала?

— На пътя ни е.

— Картър, шибаният мотор няма да успее да изкачи това чудо.

— Ще успее, стига да намерим верния път.

Носеха се покрай скалата още два часа. Наташа бе изтощена и знаеше, че Картър също се изморява — и че все повече го обхваща чувството за безсилие, тъй като изпречилата им се естествена бариера скоро щеше да ги изпрати в погрешна посока — и да ги отдалечи от Спирала_Q и Фойхтер.

Когато слънцето започна да залязва, Картър спря и заслони очи. Скалата тук бе срутена — както и в няколко случая по-рано, — но този път бе образувала огромни стъпала, изсечени в отвесната стена и засипани с натрошени камъни и нападали скали. Много от стъпалата бяха заоблени от вятъра и носения от него пясък и образуваха стръмна и коварна серия от рампи, висока може би колкото триетажна сграда.

— Не, Картър.

— Да, Наташа. Ще се справим.

— О, не! Ценя живота си.

— А аз ценя повече смъртта на Фойхтер — изръмжа Картър и форсира двигателя. — Дръж се, скъпа, предстои ни малко катерене.

БМВ-то тръгна напред — този път бавно. Погледът на Картър се стрелкаше по камъните, струпани пред него като някакъв безумен пъзел. Той направи няколко обиколки, като се приближаваше и отдалечаваше, изучаваше различните пътища до върха. Чак след като остана доволен, даде още малко мощност и обърна мотора към стръмния склон.

Бавно и внимателно изкачи първата серия полегати склонове, после извъртя мотора надясно и форсира, за да вдигне задното колело на следващото стъпало. Гумата зацепи, огромният мотор се изкачи и Картър го застопори с двете спирачки. Рампата отляво ги изведе на следващото ниво, след което серия нападали една върху друга по-малки скали изиграха ролята на стълба, която БМВ-то изкатери с лекота.

Бяха изкатерили половината склон. Наташа погледна надолу. От основата на скалата изглеждаше стръмно, а сега й се стори същинска лудост. Изведнъж се почувства ужасно уязвима.

По пътя им танцуваха сенки, хвърляни от лъчите на залязващото слънце. Наташа притисна глава в гърба на Картър, затвори очи и започна да се моли.

Моторът се тресеше, подскачаше, буксуваше и си проправяше път нагоре по склона, двигателят ревеше, гумите свирка и се впиваха в скалата. Накрая Картър, целият плувнал в пот, изведе машината до върха и се озоваха пред равнина от пясък, осеяна с камъни.

Наташа го потупа по рамото.

— Какво? — изграчи той.

— Трябва да си починем.

— Права си. Капнах.

Продължиха още малко, докато зорките очи на Наташа не забелязаха далечен оазис, очертан в кървавочервено от последните лъчи на слънцето.

Маскираха БМВ-то с огромни палмови листа.

— Господи, ама че жега — въздъхна Наташа.

Картър не отговори. Беше зачервен, и от горещината, и от болката в стомаха. Едва си поемаше дъх в тази пещ. Отпусна се на земята и потупа гладката плоска скала.

— Това място е старо — каза тихо. Гласът му бе изпълним със страхопочитание. — Наистина старо.

Наташа кимна, изрита кубинките си, наплиска лицето си с вода от малкото кръгло езерце и приглади изсушената си от пустинята коса. Изстена в шеговит екстаз, просна се по гръб и загледа бързо залязващото слънце.

— Не съм и помисляла, че може да е толкова горещо — оплака се.

Картър се подсмихна.

— Намираш се насред вражеска територия на мисия, свързана с разрушения, а единственото, от което се оплакваш, е слънцето. Момиче, това е нищо. Пробвай Тайланд. Или пък Филипините… Виж, там е наистина горещо.

Наташа се надигна и затършува в малката торба, която им беше дал Лангън. Извади буца сирене и го помириса подозрително.

— Добре ли ти изглежда това нещо?

— Външният вид не ми говори нищо. Но острият ми глад определено казва: дай го насам… — Посегна към сиренето, но Наташа дръпна ръка.

— Чакай, чакай, нека го опитам…

Отхапа мъничко и на лицето й цъфна широка усмивка.

— Страшно е вкусно.

Отчупи парче хляб и задъвка. Картър легна по гръб, затвори очи и избърса потта от челото си.

Според GPS-а и дигиталната карта наближаваха Спирала_Q. Още няколко часа без инциденти и щяха да пристигнат, а после…

После какво?

Знаеше — после щеше да подложи Фойхтер на разпит. След което щеше да го убие. Кучият син не можеше да каже нищо, което да извини предателството му.

Може би Спиралата би го пожалила. Но не и Картър.

А освен това в момента Спиралата имаше свои проблеми…

Взе парче хляб от Наташа и задъвка механично. Умът муси припомняше — не, по-скоро съживяваше онзи ден и онази нощ в замъка Шваленберг, съживяваше ужасяващия момент, когато Фойхтер и Мария се обърнаха срещу него — и предизвикаха появата на Кейд за онези страховити и ярки няколко минути, когато всичко стана черно-бяло…

Примигна.

Килна глава.

Точно така. Черно-бяло. Кейд виждаше всичко в черно и бяло.

Защо?

Отпусна глава.

„Липсваше ми“ — меко каза Кейд.

„Нямаше те от Кения. Цупиш се, нали, лайно такова?“

„Мислех. Съзерцавах“ — все така меко каза Кейд. В тона — в промяната на тона му — имаше нещо, което изнервяше Картър. Да, беше свикнал с крещящ Кейд… а това… това бе нещо странно.

„Какъв е проблемът“ — най-сетне попита Картър.

Последва въздишка, подобна на шумолене на носени от вятъра есенни листа върху гроб. Картър потръпна, погледна нагоре — отново в реалния свят — и срещна погледа на Наташа. Присъствието на Кейд някъде в задната част на черепа му стана още по-заплашително.

„Размишлявах. За нашите отношения“.

„О, нима?“ — Изобщо не се опита да прикрие озъбването в тона си.

„Мислех и за Наташа“.

„Какво?“

„Тя работи за нексовете“ — каза Кейд.

„Грешиш“.

„Не. Работи за нексовете и за онзи шибан касапин Фойхтер, Картър, мислих доста. Не беше