— Не.
— За какъв се мислиш, че да ми даваш заповеди?
Яростните им погледи се кръстосаха. Картър поклати глава.
— Сам ще действам по-бързо.
— Не искам да ме
— Олеле! — Картър вдигна ръце. — Признавам си грешката.
— А бе, как понасяш ядосани жени? — обади се Лангън.
— Този път е права — отвърна Картър. — Това там GPS ли е?
Лангън кимна.
— Само че е свързан към картата. За координация.
— Имаш предвид за ракетни удари.
— Да, и за това също.
— Добре. На колко километра е най-близкото депо?
— На стотина по-близо до цивилизацията.
Картър погледна към слънцето — вече се бе издигнало високо и печеше безмилостно.
— Да вървим тогава.
Команчито кацна, нажежено от пустинното слънце. Предизвиканият от перките вятър замря. Тримата слязоха на пясъка и се взряха в отвесната скала.
— Че къде е депото? — попита Наташа.
— Гледаш право към него.
Наташа впери поглед в грапавия пясъчник. Скалата бе тъмночервена и набраздена, изложена на произвола на стихиите от векове. Пустинно образувание, убежище срещу вятъра и пясъчните бури. Скала, в която се долавяше история.
— Стената ли имаш предвид?
— Не. В основата й.
Депата на Спиралата бяха пръснати из цялата планета и съхраняваха оборудване, специфично за територията, на която се намираха. Служителите на организацията ги проверяваха периодично и попълваха запасите. Запасите означаваха живот; липсата им — смърт.
Повечето се намираха или зад скала, или под земята — огромни стоманени контейнери, скрити от любопитни очи и достъпни единствено чрез ЕКуб. Картър измъкна малкото черно устройство и попита:
— Така няма ли да си издадем местоположението?
— Разбира се. Но ако са толкова добри, колкото смятаме, те вече така или иначе знаят къде сме и дори с какво сме се захванали. Просто трябва да се мъчим да сме една крачка пред тях. Да действаме, а не да противодействаме, нали така?
Картър извика съответната функция. От земята се чу изщракване и от пустинята се издигна огромен правоъгълен участък — рампа, водеща към тъмната прохладна вътрешност.
Картър и Наташа пристъпиха напред; Лангън се оттегли към сигурната защита на хеликоптера — вече бе включил котлона и се канеше да започне ритуала по правене на чай. Картър и Наташа спряха, взрени в сумрака, нарушаван от аварийните лампи по стените от гофрирана стомана.
— Да видим какви изненади крие кутията на Пандора.
Спуснаха се по стръмната рампа. Покрай едната стена бяха наредени всевъзможни оръжия — от автомати и пистолети до снайперистки карабини; имаше и две базуки. Всички оръжия бяха смазани и опаковани в найлон. Мунициите бяха в дървени сандъци в ъгъла. Имаше и няколко големи машини, също завити с найлон. Картър свали едно от покривалата.
— Мотор? — Наташа се намръщи.
— Нещо повече — каза Картър с едва скрита радост — Пустинен бегач — БМВ R2150 GS Адвенчърър, с някои сериозни модификации и подобрения. Същинска шибана мечта, Наташа.
— Бих предпочела джип.
— Не, това са най-добрите машини за прекосяване на пустиня — стига да можеш да ги управляваш естествено. Направо изяждат километрите. Виж какви гуми! Само чакай да го видиш в движение.
Дланите му проследиха контурите на резервоара и седалката. Приклекна и се загледа в мощния двигател със странен дизайн, после стана, за да изучи допълнителните резервоари. Потупа ги.
— Зареден и готов за път. Трябва само да запалим и да дадем газ.
— Какви са му модификациите?
Картър посочи едно място под фара. Оттам се подадоха две цеви.
— Монтирани автомати с муниции под предния резервоар. Вграден монитор на волана, можеш да поставиш там ЕКуб за по-добро ориентиране, наред със стандартния GPS. Модифициран стелт ауспух; тази машинка ще се движи безшумно — безшумно и смъртоносно. И специални калници, спиращи прашните облаци зад теб, за да не издават местоположението ти.
Яхна огромната машина и включи двигателя. Точно както бе казал, се чу само тихо мъркане.
— Използват ги в ралито Париж — Дакар — истинско съревнование по издръжливост, може би най- трудното състезание на света. Ако нещо е способно да стигне до Спирала_Q по земя, това е именно такъв мотор.
Наташа поклати глава.
— Помня последния път, когато се возих на мотор с теб.
Картър се усмихна.
— Спокойно, любов моя. Този път ще е много, ама наистина много по-зле.
Мощната машина с лекота изкачи рампата. Шумът на двигателя се чуваше като тихо тананикане. Гумите захапаха пясъка и Картър подкара мотора към команчито.
— Жесток е — каза Лангън.
Картър пусна стъпенката и взе предложената му чаша чай.
— Има само сушена храна и консерви. Да ти се намира нещо по-свежо?
Лангън му метна една торба. Картър я улови сръчно и трепна, когато конците на раната му се опънаха.
— Прясна храна, приятел. Макар че сигурно ще те проклинам, когато се наложи да мина на консервирано телешко.
— Има и още нещо.
— Какво? — Лангън отпи от чая си и го изгледа подозрително.
— Видях карабината ти. В команчито. Берета .338 Лапуа Магнум. С оптичен мерник. Може ли да я взема назаем?
— Беретата ми! — Лангън се намръщи. — Остава да поискаш и номера на шибаните ми сметки.
— Не, само карабината.
— Какво им е лошото на оръжията долу?
— Прекалено нови са. Още не са разработени. Последното, от което се нуждая, е някакво проклето неизпробвано оръжие. Пък и имам опит с берета. Онези безименни неупотребявани оръжия долу нямат душа.
— Картър, тази карабина си ми е любимката. Моят бог. Беше на брат ми, той е мъртъв. Не ми се ще да я оставя на тромавите ти ръчища.
— Не бъди толкова нежен — озъби се Картър. — Ще се грижа за нея. Знаеш как се грижа за оръжията си.
— Да бе, нали виждам в какво състояние ти е браунингът.
— Използван, но не и малтретиран — каза Картър. — Фактът, че е толкова износен, е свидетелство за моята любов, грижа и внимание. Нямаше да изкара толкова време, ако го бях подмятал, както ми падне,
