Засмя се мислено.
Колко ли мощен е този QIII в действителност?
И — което е по-важно — кой се опитва да установи контрол върху него? Да завладее света?
Лицето на Фойхтер изплува в мислите му. Спомни си смразяващата му усмивка и погледа му. Той вярваше. Вярваше в действията си, при това без ни най-малък намек за лудост. Щеше да го убие в онзи склад, без изобщо да му мигне окото…
Ах ти, проклетнико…
Но пък в такъв случай… беше прекалено просто. Фойхтер не стоеше начело. Той бе просто лакей, кукла на конци, роб на някой по-голям и много по-страшен. Някой, който се опитваше да подкопае и унищожи Спиралата… Но Спиралата бе почти невидима. Действията й бяха легендарни, но името й бе неизвестно за външния свят…
Просветлението дойде като куршум от мрака.
Беше някой вътрешен.
Някой високо в системата на Спиралата.
Предателство.
Думата остави гаден привкус в устата му. Картър отново се унесе в дрямка — от загубата на кръв бе почти неестествено изтощен. Сънищата му бяха пълни с орди нексове с картечни пистолети и маски — катереха се по мъртвите тела на другарите си и се мъчеха да се доберат до него, да го смажат, да го убият…
А после се появи Гол. Колосален, с огромен автомат, косеше нексовете с потоци куршуми.
„Какво са те? — изкрещя Картър. — Какво са те, по дяволите?“
Гол се усмихна — противна сладникава усмивка; после смъкна лицето си и под него се показаха бакърените очи на некс…
Събуди се със съскане.
Бе нощ. Лежеше самичък в кабината на команчито, завит с одеяло. Езикът му обходи сухата кухина на устата му. Погледна навън към ясното черно небе. Далеч горе примигваха звезди.
Девствената тишина бе безкрайна.
Надигна се, отвори люка и с мъка слезе по стълбата. Наташа и Лангън седяха до малък — наистина много малък — огън. Лангън правеше кафе в малко джезве.
Картър се огледа предпазливо.
— Безопасно ли е да палим огън тук?
— Проверихме. Намираме се на километри от каквото ида било селище. Дори от единични къщи.
— Не ми харесва. Могат да го забележат от километри…
— И да чуят шума на хеликоптера още по-отдалеч. Трябват ни почивка, Картър. Аз имам нужда от почивка — нали разбираш, не съм някой шибан бог на пилотите. Виждал ли си какво става с команчи, ако пилотът заклюма?
— Колко време ти трябва?
— О, благодаря за загрижеността ти. Около три часа и малко силно кафе. И може би след това ще съм готов да ви понеса над огромните простори на Руб ал Хали в гонене на вятъра без никаква реална цел…
— Фойхтер е тук. Това е достатъчна цел.
— Наистина ли ще има всички отговори? — попита Лангън.
— Само ако му се зададат правилните въпроси. — Картът седна до огъня, както си беше с одеялото около раменете. Лицето му все още бе сиво от изтощение. Усмихна се слабо на Лангън. — Май ти дойде в повечко, приятелю.
Лангън го потупа по ръката.
— Бих казал същото за теб, но все пак неотдавна те застреляха, затова ще простя докачливостта ти. Да не говорим, че незаконното летене над Руб ал’Хали не е най-добрата ми идея за забавление. Ако ни спипат, че сме проникнали в саудитското въздушно пространство… или ще изпратят срещу нас всичките си шибани сили и ще се разпищят за нарушаването на някой международен закон, или ще се разпали някой шибан скандал в шибаните Обединени нации и ще ни разкатаят фамилията.
— Е, значи просто не трябва да ни открият.
— Лесно ти е да го кажеш. Аз съм тоя, дето носи цялата отговорност.
— Как сме с горивото?
— Отбих се до един склад на Спиралата, докато спеше. Напълно сме заредени и готови за вдигане на шум.
Картър кимна и се облегна на малката купчина камъни, до която Лангън бе стъкмил огъня. Затвори очи.
— Предлагам да останем тук до сутринта. Всички се нуждаем от почивка. Колко остава до мястото, където според теб се намира развойният център на Спирала_Q.
— В момента сме на около сто и петдесет километра югозападно от Табук. Стига да стоим настрана от всякакви по-значителни признаци на цивилизация — което не е особено трудно в този район, — ще можем да се промъкнем към Джаба Савда и пустинята на запад. Това е и крайната ни дестинация. После ще можем да продължим към приблизителните координати, които ми даде Гол, преди да… — Гласът на Лангън стихна и той хвърли поглед към Наташа. Тя седеше със затворени очи и каменно изражение. — Мога да ви откарам дотам за два часа, но пътят ще е много труден. Определено в района има засилено военно присъствие, макар да не съм сигурен защо; може би са се счепкали с някоя съседна страна, с ОПЕК или с Ислямска конференция. Освен това няма да е трудно да ни забележат, а мястото ни изобщо не е тук. Но пътуваме точно под дипломатически флаг, а това команчи си е очевадно бойна машина. Ще се наложи да се придвижваме бавно и предпазливо. А върхът на сладоледа е, че не съм запознат с терена.
— По-добре да не те бях питал.
— А може би щеше да е по-добре да се беше придвижвал по земя.
— Да бе, и с какво? С някоя набързо открадната и зарязана шкода?
Лангън се ухили.
— Знаеш, че Спиралата има депа с оръжие и превозни средства из цял свят. Можем да се върнем до най-близкото, да те екипираме и да те изпратим по живо, по здраво.
Картър поклати глава.
— Първо, нямаме време. А команчито е адски бързо. Второ, не съм в най-добрата си форма, за да карам някакво пустинно бъги из дюните. И трето, много се радвам да те видя наистина вкиснат. А гледката как се изпаряваш от радари и измъкваш от МИГ-ове и ракети си е същинска наслада.
— Ти си изрод, Картър.
— И то какъв.
Лангън разля кафето. Изпиха го с много захар и без мляко. Димът от огъня се издигаше към огромната пустош над Руб ал’Хали и изведнъж в душата на Картър се възцари мир. Болката — с която напоследък бе започнал да свиква — бе отслабнала и той се чувстваше почти удобно, като у дома си… Не можеше да посочи причината за тази внезапна еуфория, но красотата на нощното небе определено имаше пръст в нея… Освен това сега всичко бе на мястото си — вече не бе
Пратете шибаните нексове, помисли си. Ще ги избия всичките.
Да видим какви отговори ще ми предложиш, граф Фойхтер.
Да чуем каква песничка ще изпееш.
Утрото наближаваше и сивата светлина озари хоризонта. Омотани в одеяла, тримата се събудиха, пийнаха още кафе благодарение на любезността на Лангън, събраха малкото си партакеши и с вдървени ръце и крака се настаниха в команчито.
Лангън загря двигателите, излетяха сред облаци пясък и се понесоха над пустинята. От време на време прелитаха над ниски хълмове, обрасли с изсъхнали храсти. Понякога виждаха малки палмови горички около някой даряващ живот оазис, но Лангън избягваше подобни места, тъй като те привличаха местните пастири
