подразбираше… от заповедта, която му бе дадена…
— Сър, мога ли да попитам защо точно
— Можеш. Гол е мъртъв, но плановете не са открити, До този момент тялото му също не е намерено. Ако Спиралата задържи шибаните планове, ще построят друг QIII, който ще се опълчи срещу нас — може да спечелим сражението, Фойхтер, но да изгубим войната. Трябва да сме силни! Да доминираме! А това не може да стане, докато Спиралата не бъде унищожена. — Дюрел въздъхна. — Просто изпълни нарежданията, Фойхтер — Директива 566. След двадесет и четири часа. Знаеш процедурите. Всички работещи компоненти трябва да се прехвърлят в Спирала_мобил. Точно в момента Камъс се изпразва от всичко ценно.
Фойхтер стисна яростно зъби. Кимна, макар да нямаше кой да го види.
— Да, сър — отговори той, прекъсна връзката и остана… зашеметен…
Загледан в монитора, показващ пустинята Руб ал’Хали.
Чувстваше ги — чувстваше работниците, програмистите, аналитиците, разработчиците, чувстваше ги навсякъде около себе си, подобно на работници в мравуняк. А той самият бе мравката — цар, притежаваше силата да сложи край на всичко само с едно щракване на пръсти.
А сега заповедта бе дошла.
Всичко жизнено необходимо щеше да бъде преместено. Фойхтер се усмихна, но в усмивката му нямаше и следа от радост. Белите му зъби лъснаха на фона на загорялата му кожа.
Знаем кои сте, помисли си той.
А Спиралата? Слабата и безсилна Спирала?
Твоето време изтече.
О, как очаквах този момент, помисли си Фойхтер и мислите му се върнаха назад през годините. Образи изпълниха съзнанието му — надигаха се, разцъфтяваха, умираха. Спомни си битката при Белсен. Спомни си атаката на полската бразда. Спомни си планините на Корея след Ярката война.
Ти си слаба, Спирало — помисли си.
Да. А ние ще те направим отново силна.
А преди това? Преди това трябва да се откажеш от най-голямото си богатство…
От живота на онези, които няма да те предадат.
Команчито летеше ниско над пустинята с дълбок равномерен рев на двигателите. Слънчевата светлина се отразяваше в перките, танцуваше върху камуфлажа и блестеше по затъмненото стъкло на кабината…
Вертолетът плавно зави и набра височина — приближаваха планинските райони на Северна Руб ал’Хали. Великата пясъчна пустиня. Огромна, дива и непроучена.
Погледът на Наташа блуждаеше надолу към планините, тесните клисури и долини, към спиралите на скалистите падини, някои пълни с кристално чистата вода на планинските потоци, към случайните стада антилопи или газели по долната част на склоновете — животните вдигаха глави към бръмчащия като насекомо вертолет, летящ под обсега на радара. Забеляза няколко самотни колиби и малки села, сгушени под закрилата на планините; някои бяха изградени от кирпич, други бяха просто шатри, скътани в тополови горички. После теренът рязко и главозамайващо се сниши към низините на юг и изток, заети от блата и пустиня.
Картър се размърда и отвори очи.
— Как се чувстваш? — попита го Наташа.
— Като застрелян.
— Много ли боли?
— Бил съм и по-добре.
— Е, зашит си и си на път да се оправиш. Мисля, че ще си малко вдървен няколко седмици.
— Уф. Не е в мой стил.
Картър трепна, надигна се и се загледа навън. Главата му кънтеше от шума на перките и турбинните двигатели. Наблюдаваше как планините долу се снишават и преминават в пустиня. Обърна се на изток, но не успя да открие никакви признаци за по-голямо селище. Облегна се назад. Мислите му бясно препускаха. Бе объркан след последните събития. Хвърли поглед към Наташа — тя гледаше надолу към пейзажа, който течеше под тях като някаква огромна пясъчна река.
— А ти, Натс? Добре ли си?
Наташа не се обърна. Погледът й бе забит в някаква далечна невидима точка.
— Да — студено отвърна тя.
Той я хвана за ръката и стисна топлата й длан.
— Съжалявам. За Гол. Постъпил е храбро. Направил го е, за да защити мисията си, организацията си. Той бе ключа за спирането на врага. Знаеше, че плановете ще ни осигурят време, ще забавят доминирането на QIII… който и да желае този процесор, несъмнено има планове за използването му, И ако той наистина е в състояние да предсказва бъдещето…
— Ако?
Картър сви рамене.
— На мен лично ми се струва невъзможно. Но все пак, ако може, тогава който и да контролира това оръжие — защото става въпрос именно за оръжие, — ще е наистина невероятно могъщ.
— Не е само това, Картър.
Картър се намръщи — наполовина от болка, наполовина от объркване.
— Не разбрах?
— Тази система… плановете, които видях, в началните стадии на разработка… са наистина умопомрачаващи. Ако системата проработи и се намира в неподходящи ръце, би могла да овладее световните финанси, да го начука на Уолстрийт и Дау Джоунс. И не само това, ами ще може да контролира…
— Оръжията ли?
Натс кимна.
— Всичко е компютризирано, Картър. Ракети, стратегически инструкции, цялата Бойна мрежа…
— И ядрените оръжия?
— И те, Картър.
Погледна го. Около очите й имаше тъмни кръгове.
— Знаеш ли, обичах Гол. Дори след караниците… въпреки разгорещените думи, които ни разкъсваха на парчета… А в Кения, когато успяхме да се доберем до него и той отново ме прегърна, всичко на този свят ми се струваше правилно. Всичко стана отново добро и изведнъж осъзнах колко много съм изгубила. Обичах го… и зная, че той защитаваше Спиралата, но…
— Но?
— Все си мисля, че нещо не е на мястото си.
— Като с нексовете ли?
— Да.
Картър се усмихна криво.
— Ако открием кой контролира нексовете, ще разберем и кой се мъчи да установи контрол над QIII. А и знаем, че същият тип се е прицелил в Спиралата и в ударните групи.
Наташа кимна едва-едва. Картър вдигна ръка и избърса сълзите, които проблясваха по бузите й, и каза тихо:
— Сега не е времето да говорим за това. Може пък Гол да е жив…
Последните думи прозвучаха неубедително и на самия него, но трябваше да се насили да ги изрече. Трябваше да се опита да помогне на Наташа. Знаеше —
Наташа не отговори. Обърна се отново към прозореца, но пръстите й намериха ръката му и я стиснаха. Картър не каза нищо повече. Просто беше тук, до нея.
