и селяни.
Картър, вече напълно буден и доста повече приличащ на себе си след здравия сън — само от време на време потрепваше от болка — взе втория шлем с интегрирана визуализираща система.
— Как работи това чудо?
— Сложи си го. Ще ти покажа.
Картър надяна шлема, намести микрофона и сензорите и спусна вградения информационен дисплей. Теренът пред команчито изведнъж оживя и Картър ахна при вида на дигиталното изображение.
— Как ти се струва?
— Жестоко!
От двете страни на визьора се носеха потоци данни; от време на време оживяваха светлинки и се набелязваха цели с различни цветове и символи около тях. Забеляза оръжейната система в горния десен ъгъл и нервно облиза устни.
— Имам ли някакъв контрол върху всичко това?
— Само ако те включа.
— Недей.
— Не съм и възнамерявал, господин Картър. Вие сте новобранец. Дори не обичате да летите. Последното, което бих допуснал, е да ви дам контрол над моето любимо команчи.
— Команчи на
— Зависи от гледната точка.
— Добре де, разкажи ми за този шлем. Как действа? — Това, което сте си нахлупили на главата, господин Картър, е шлем, който осигурява звукова и физическа защита, комбинирана с магнитен тракер. Въпросното устройство не ви позволява да оглушеете, особено в бойна обстановка, когато нещата се сговнят; има биокулярен екран с електроннолъчева тръба, зрително поле с ъгли 53°х30° и опресняване 1023 линии — това означава адски качествен монитор с много широк обхват, което е страшно важно в бойна ситуация. Шлемът осигурява също така текуща информация за полета и нощно виждане, като използва данните от всички сензори и системата за прицелване за агресивно маневриране, особено нощем.
— С какви оръжия разполагаме?
— Точно така, Картър, направо по същество. Не ме питаш колко сме защитени срещу биологически или химически оръжия, не се интересуваш какви са процедурите при авария. Направо към оръжията!
— Казвай де!
— Разполагаме със сгъваема трицевна 20-мм картечница на носа, изстрелваща 1500 куршума в минута. Имаме подвижна ракетна установка I-RAMS, ракетите са скрити в специални ниши; можеш да си избереш измежду най-различни конфигурации от тежки ракети. В момента носим 36 стандартни 70-мм ракети, 18 ракети „Стингър“ въздух — въздух и 6 противотанкови ракети „Хелфайър“, които, както несъмнено знаеш, сами следят целите си, след като ги изстреляш. Не носим пълен комплект, което означава, че сме малко по- маневрени.
— Ужасно голяма огнева мощ, мамка му!
— Това е бойна машина, Картър. Какво очакваше? Дрънкулки ли?
— Доста тъпи имена избират, не мислиш ли?
— Имаш предвид „Стингър“ и „Хелфайър“ ли? Може и да си прав, но как иначе би ги нарекъл?
Картър сви рамене, все още омагьосан от шлема.
— Искаш ли да го пробваш, Натс?
— Не, ще оставя забавленията и играчките на вас, момчета.
— Стига, Натс.
— Да можехте само да се чуете отстрани! Господи, приличате на деца с нови пластмасови войничета.
— Жените не ги разбират тия неща — заговорнически от беляза Лангън.
Картър кимна.
— Сигурно защото са свикнали с куклите.
— Стига вече! — сопна се Наташа.
— Я, тя можела да говори — засмя се Лангън.
Прозвуча аларма. Лангън изруга и команчито рязко се гмурна надолу, обърна и се понесе обратно.
— Какво стана?
— Виждаш ли оранжевата светлина на екрана си? Лоши новини. Противовъздушна база. Ракети, изтребители… плюс всички шибани екстри. Намираме се на двадесет километра от тях. Налага се да обмислим стратегията си наново.
След малко Лангън кацна в малка долина сред голи хълмове — съвсем малко растителност, никакви дървета и никакви хора.
Двигателите заглъхнаха.
Картър и Наташа слязоха, Лангън натисна няколко копчета и също скочи на земята. Носеше навит на руло пластмасов лист и малък черен куб.
— Това, което ще ви кажа, хич няма да ви хареса.
Картър се отпусна на земята, притисна с длан зашитата рана и изпъшка:
— То пък голямата изненада.
— По курса ни бъка от противовъздушни системи. Вероятно са ги разположили в случай, че саудитците се сдърпат с някой съсед. Несъмнено са във връзка с базите на Бялата гвардия — армията на Саудитска Арабия. Можем да минем покрай тях — лесна работа. Но не съм сигурен, че можем да минем
— Какво предлагаш?
— Вече споменах депото на Спиралата. И изобщо не се шегувах. Обикновено в такива депа се държат различни стелт машини. Зависи какво предпочиташ — скорост или невидимост. Мога да ви откарам с команчито, но е възможно да задействаме някой от по-усъвършенстваните им сензори — просто зависи с какво разполагат.
Картър задъвка долната си устна.
— Покажи ми на дигиталната карта.
Лангън разви рулото на пясъка и клекна, за да го заслони от вятъра. Картата бе направена от прозрачна пластмаса, която можеше да се осъвременява с данните от компютрите на вертолета. Картър приклекна, трепна, пак постави длан върху раната си и се загледа в детайлно изобразения терен.
— Къде се намира Спирала_Q?
— Ето тук. — Лангън посочи. — Или на километър-два около тази точка. Не е така лесно да я скрият, макар да правят всичко възможно. Според сведенията на Спиралата това е адски
— Не можеш ли да ни закараш по някакъв по-безопасен заобиколен път? Без противовъздушни бази?
— Честно казано, струва ми се, че в Руб ал Хали става нещо. Според докладите, които току-що свалих от Спиралата, в района се наблюдава съсредоточаване на военни сили, макар че не е ясно защо. Можем да пробваме, но когато почнем да се надбягваме с ракети и Фойхтер изчезне, няма да обвиняваш мен.
— Страхотно. Други добри новини?
— Мога да те откарам до депото или близо до него. Мога и да те изчакам, макар че това е повече, отколкото заслужаваш.
— Хм. — Картър почеса наболата си брада и реши, че наистина се нуждае от баня и бръснене. Потта се стичаше по носа му и капеше на пясъка. Усещаше как слънцето изгаря безмилостно гърба му. — Нямаме подходяща екипировка. Нямаме пари. Нямаме дрехи. Нищо нямаме.
— Да, тръгнахме малко неподготвени — съгласи се присмехулно Лангън.
Картър кимна. Това не бе критика, а само констатация.
— Виж сега, Лангън. Ще направим както казваш — оставяш ни при депото, аз тръгвам по някакъв начин, а ти ме изчакваш там с Наташа…
— Идвам с теб — каза Наташа.
