Спирала

— Разбира се, ще трябва да дойда с теб — каза той без капка ентусиазъм.

— Не е необходимо — каза Свещеника.

— О, само си мислиш така — тихо изръмжа Джем. — Аз командвам тази ударна група; наша е мисията да разберем кой прецаква Спиралата. Не мога да позволя ти да ми свършиш мръсната работа.

Излезе от разнебитената сграда и отиде до ръба на пропастта. Ръждясалият паянтов парапет, боядисан в сиво, за да се слее с околността, висеше застрашително над бездната. От някогашния си престой тук Джем знаеше, че това място е почти невидимо за евентуални външни наблюдатели.

— Доста е дълбоко — отбеляза застаналия до него Слейтън.

— Да, виждам. Донеси ми раницата.

Дойде Свещеника — извади от раницата си малко метално устройство и провери колелцата му.

— Носиш ли си плъзгач?

Джем кимна, взе раницата си от Слейтър и извади същото малко устройство. Свали автомата си и двамата със Свещеника клекнаха, завиха заглушителите и преметнаха оръжията на гърбовете си.

— Наистина ли мислиш, че са лошите? — попита Ники Свещеника.

Той кимна.

— Най-вероятно. Ако подозренията ми са верни и ако тази отцепническа група в Спиралата търси начин да доминира над племето ни, то това би била идеалната им база — особено като се има предвид, че може да се отбранява лесно и че някой с опит би могъл да използва по-голямата част от останалото тук оборудване.

— Скоро ще я изясним тая работа. — Джем смъкна качулката над мокрото си лице, Свещеника направи същото. Облечени от глава до пети в черно и въоръжени, двамата изглеждаха наистина ужасяващо.

— Пазете се — каза Ники.

— А вие двамата се погрижете да не получим някоя неприятна изненада отзад, става ли?

— Можеш да си сигурен — избоботи Слейтър.

Свещеника — пак оглеждаше Камъс през бинокъла — изруга раздразнено.

— Излитат още хеликоптери. Май сме решили да им се натресем по време на някоя от мащабните им операции.

— Добре — рязко каза Джем. — Ще са толкова заети, че няма да ни забележат.

— Ще ти се — ухили се Слейтър. — Хайде, надупчете няколко мръсници и от наше име.

Джем се усмихна криво зад черната си маска.

— Ще направя всичко възможно, приятелю.

Вятърът виеше и носеше дъжда в почти хоризонтални струи. Джем пристъпи към ръба на пропастта, протегна се и закачи металния плъзгач. Устройството изщрака и се закрепи за дебелото въже. За секунда примигна синя светлинка. Джем пъхна ръка през бързо освобождаващите се колани и погледна към тъмнината и бурята. Въжетата се люлееха и той преглътна с мъка. Далеч долу едва се виждаше пълната със скали долина, осеяна с дървета бездна, пустош, подобна на потънал в мрак ад.

Падането щеше да е дълго, много дълго… и свършващо с хрущене на счупени кости.

Пое дълбоко дъх, кимна на Свещеника, вкопчи се в плъзгача, оттласна се и се понесе над нищото с насълзени от бурния вятър очи…

Фойхтер се събуди и изруга от болката в крайниците си. Ръката му опипа другата половина на леглото — но там имаше само студена вдлъбнатина. Намръщи се, прокара пръсти през побеляващата си коса и тихо въздъхна.

Претърколи се с невероятна сръчност, стана и тръгна към банята. Надушваше самия себе си, усещаше собствената си воня и тази на некса. Те винаги оставяха своя собствен странен аромат след правенето на секс; винаги оставяха своя мирис, своите флуиди, своята същност.

Мразеше миризмата. Мразеше привкуса на метал, на бакър… мразеше вонята и горчивите последици след съвкупяването с некс… и въпреки това не можеше да се сдържи и съзнателно се подлагаше на страданието от интимното, върховното удоволствие.

Комуникаторът избръмча. Фойхтер спря, разкъсван между нуждата да отмие вонята от себе си и да отговори на повикването. Знаеше, че най-вероятно го търсят за нещо важно. Трябваше да е важно. Доста гадни неща се случваха напоследък.

— Мамка му.

Отиде до бюрото и сграбчи слушалката.

— Да?

Навън, отвъд фалшивата близост, осигурявана от монитора, бе изгряло слънцето. Златната светлина танцуваше над далечните дюни. Вятърът носеше пясъка на вълни и пустинята приличаше на златно море. Но тази кисела сутрин невероятно красивата гледка на изгрева, доставена с помощта на електрониката, не бе в състояние да успокои лошото предчувствие в сърцето на Фойхтер.

— Гол е мъртъв.

— Добре. А Картър?

— Картър е проблем.

— Значи не са успели да го неутрализират?

— Нещо повече. Сега той е много информиран — сблъскал се е лице в лице с нексовете и е оцелял. Най-лошото е, че според мен е открил някаква връзка между QIII и нас.

— Знае ли, че съм жив?

— Твърде вероятно — каза Дюрел.

— Искам го мъртъв. Искам го мъртъв и смлян на кайма за нексовете. Веднага! — Гласът на Фойхтер се извиси до почти истеричен писък. Стоеше, обвит в сюрреалистичната воня, сърцето му бумтеше в сякаш празната гръдна кухина, мокрите му от пот ръце стискаха яростно слушалката.

— Успокой се — каза Дюрел с нисък стържещ глас.

— Ще се успокоя, когато го видя мъртъв, мамичката му — изсъска Фойхтер.

— Започваш да се забравяш — прошепна Дюрел. Думите му бяха като минала над нечий гроб сянка.

Фойхтер замълча. Усети скритата заплаха в гласа отсреща. Никога не биваше да дразни Дюрел.

Никой не дразнеше Дюрел.

Прехапа устна. Затвори за миг очи и се насили гласът му да прозвучи спокойно, което никак не съответстваше на състоянието му.

— Искам само да подчертая, сър, че Картър се доказа като много способен човек. Като изключително опасен войник. Освен това той надхитри и изигра и нексовете, и нас самите и в Кения, и извън нея. Ако знае, че съм жив, може да реши да ме намери. Не го видяхте в Шваленберг, Дюрел. Никога и съм виждал човек да се движи с такава скорост. Беше сюрреалистично. Беше страшно.

— Фойхтер; твоят приоритет е просто да продължиш разработката на QIII през следващите двадесет и четири часа, след което да приложиш Директива 566. Картър е мой проблем и мога да те уверя, че няма да си играя с него, независимо дали е страшен, или не.

Жестокият сарказъм нямаше начин да остане незабелязан.

Фойхтер замълча. Част от предишното му спокойствие се върна и той се наруга наум. Беше проявил слабост. При това не пред друг, а пред Дюрел… Но въпреки това помнеше онези очи. Очите, които сякаш смениха цвета си, станаха тъмни като разтопен кехлибар. Помнеше нажежения до бяло куршум, пробил стомаха му като червей, помнеше движението на Картър — толкова бързо, че така и не го различи, а просто се озова проснат, недоумявайки какво по дяволите прави на пода и защо плътта му е пламнала…

— Директива 566? Премахване на онези, които откажат се присъединят?

— Да. — Гласът на Дюрел бе студен като лед. Долавяше се открито предизвикателство срещу авторитета на Фойхтер. Повечето от служителите на Q-базата са с нас. Все още има обаче твърдолинейна група, която няма да схване намека, когато им се подхвърли заедно с лакомството. Дните на Спиралата свършиха. Ако не се присъединят към нас, ще умрат.

Фойхтер подбра думите си внимателно. Устата му бе пресъхнала от осъзнаването на онова, което се