Спирала

— Какво ще правим?

— Мини още веднъж. Гол трябва да е някъде там. Ако изобщо някой може да се измъкне жив от този ад, това е той.

Върнаха се — летяха толкова ниско, колкото можеше да се осмели Лангън заради танковете. Команчито описа още няколко широки кръга. Нямаше и следа от Гол, нито от други оцелели. Все още се чуваше стрелба, но престрелките ставаха все по-спорадични.

— Скенерът ти работи ли? — извика Лангън.

— Да — късо отвърна Наташа.

— Виждаш ли жълтите точки? Идентифицирани са като „Апачи“. Вероятно с още нексове. Подкреплението наближава и наистина не ми се ще да се мотая тук, когато пристигнат. Виж. — Лангън посочи екрана. — Противовъздушната отбрана току-що се изключи. Мамка му, точно навреме за апачитата. Явно нексовете я контролират и се мъчат да ме държат настрана. Май са подценили Гол, не мислиш ли?

— Не бих нарекла неколкостотин некса и танкове подценяване. Е, какво ще правим сега?

— Ти си шефът — отвърна Лангън. — Аз само изпълнявам нарежданията на Гол. А като се има предвид, че си му дъщеря… ами…

— Това пък откъде го знаеш?

— Разполагаме с едно прекрасно нещо, наречено комуникации.

— О!

— Как е Картър?

— Засега извън играта. Добре, че куршумът е излязъл. Не съм сигурна, че щях да мога да го извадя, ако беше заседнал.

— Не ми цапай седалките с кръв.

— Не мисля, че му е останала много. Наташа махна напоеното с кръв парче плат и разкъса ризата още повече. Направи ужасена гримаса при разкрилата се гледка. Измъкна пинцети и премести Картър, за да погледне раната — в нея имаше парчета от дрехата му.

— Имам нещо на скенера.

— Какво?

— Пет фигури. Тичат… по един от хребетите…

— Насочи се към тях. Да поразгледаме.

Команчито рязко зави и се издигна право срещу слънцето, понесе се като куршум в небето и рязко се спусна към…

Висок хребет от червена скала, надвиснал над бърза тясна река, течаща на дъното на клисурата — цепнатина, която сякаш продължаваше безкрайно надолу.

Наташа видя фигурите, тичащи сред скалите…

И разпозна Гол.

— Ще трябва да се оправя сам — каза Лангън.

— Можеш ли да застреляш преследвачите?

— При тази скорост? Ще надупча всички! Прекалено е близко до тях… не мога да различа целите една от друга, не и с шибаната картечница…

Команчито с рев прелетя над хребета и направи завой, Перките проблясваха под слънчевите лъчи. Върнаха се. Гол тичаше с всички сили пред четирите преследващи го некса, Беше невъоръжен… и държеше нещо в стиснатия си юмрук. Нещо, което блестеше с всички цветове на дъгата… тъкмо тогава…

Всички изчезнаха.

Команчито направи втори завой — като някакво бръмчащо насекомо за онези на земята…

— Ако кацна, с нас е свършено — изсъска Лангън. — Въоръжени са с автомати, а ние имаме ранен.

— Трябва да му помогнем! — изкрещя Наташа. — Трябва да му помогнем, мамка му!

Облян в пот, Гол вдигна глава, когато команчито прелетя с рев отгоре. Знаеше, че с него е свършено, но малкият оптичен диск не биваше да попадне в неподходящи ръце…

Не биваше.

Плановете забавяха врага. Осигуряваха на Спиралата повече време. А както бе казал самият той, плановете бяха ахилесовата пета на врага. Слабото му място.

Как биха могли враговете да управляват света с помощта на QIII, ако съществува и втори, който да контрира всичките му команди? Да пъха прът в колелото на военния прогрес. Да им го начуква здравата всеки път? Не, плановете им трябваха.

Не се озърна назад. Чуваше ги, чуваше тропота на обувките им по камънака. Смяташе се за човек в доста добра форма, но тези мръсници го преследваха вече цели километри; предимно по нанагорнища; предимно през скалите. Нексовете знаеха кой е той още от самото начало на битката; бяха го притиснали, бяха го принудили да побегне пред пищящите зад него куршуми, като плъх в подземния лабиринт, бяха го откъснали от останалите членове на Спирала_F…

Знаеха.

Знаеха какво носи.

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка. Продължи да тича. Издръжливостта му бе поставена на върховно изпитание и той усещаше как тялото му се самоизгаря, как използва ресурси, за чието съществуване никога не бе подозирал — той всъщност не знаеше още колко ще може да тича… През последните километър и половина нексовете постепенно го доближаваха, както рибарят бавно придърпва уловената голяма риба. Сега се намираха само на крачка зад иго и паниката се възцари като някакъв ужасен демон в душата му. Какво да направи? Какво да направи, мамка му?

Защо още не го бяха застреляли?

Знаеха. Знаеха, че той е ключът към кодираните планове — ключът, разкриващ всичко записано върху оптичния диск. Ако умреше, щеше да им е нужно много време, докато разбият кода, може би дни… но ако го хванеха жив, ако го подложеха на мъчения?

Щяха да им потрябват само няколко минути. Беше виждал на какво са способни.

Потръпна, Не искаше да бъде заловен от нексове.

По-добре шибаната смърт.

Краката му се движеха сами.

Посоката му се промени.

Зад него се разнесе вик — нексовете осъзнаха какво става…

Гол дотича до ръба и мълчаливо, без да поглежда надолу, скочи с всички сили напред. Ръце в ръкавици докоснаха гърба му. Един от нексовете го последва — не по свое желание, а заради бързината и инерцията.

Гол се понесе в бездната — краката му все още тичаха.

Продължаваше да стиска здраво диска в юмрука си.

Нямаше последни думи. Нямаше героични викове. Просто стисна зъби от спазмите на разкъсващия червата му страх, когато светът се разкри пред него… тъй огромен… така ярък…

Осъзна. Това бе първият път, когато наистина разбираше.

Първият път, когато наистина усещаше.

А животът бе толкова хубав.

Вятърът ревеше в ушите му и развяваше брадата му. Червената скала се носеше пред замъгленото му от сълзите зрение.

Гол падаше.

— Не! — изкрещя Наташа.

Команчито отново зави. Многоцевната картечница изтрещя и преряза нексовете на хребета на две. Всичко стана толкова бързо, че така и не разбраха откъде им е дошло.

— Спусни се надолу, до реката — викна тя.

— Прекалено е тясно — отвърна Лангън. — Не мога да сваля този звяр до дъното. Перките ще се блъснат в скалата.