осветление в тунелите…
Бавно вдигна ръце.
Дулото на АК47 се заби в ребрата й.
— Какво искате да направя? — тихо попита тя, мъчеше да не дразни въоръжения нападател. Не погледна към него.
Маскираното лице се наклони настрани. Очите обходиха помещението.
Фигурата се изправи. Плавно и ужасно бързо.
Чу се съскането на издишан въздух.
Автоматът изрева и Шаназ отлетя към близкия компютър, кръвта й плисна върху грапавата скална стена, куршумите начертаха линия през гърдите й и се забиха в черепа. Парченца кост се разлетяха във въздуха и тя се стовари върху един стол, отпусната и мъртва, мозъкът и експлодиралите й органи проблясваха на слабата светлина на електрическите крушки.
Тишината се възцари отново.
Главата на убиеца рязко се извъртя наляво. Автоматът също се извъртя, за да покрие отвора към тунела.
Появи се Джамал. Тичаше. Усмивката на кръглото му лиже изчезна и то се изкриви от гняв, когато погледът му падна върху мъртвата Шаназ. Младежът спря в центъра на залата и огледа пустите мрачни тунели. После изкрещя:
— Шаназ? — И се запрепъва към нея. Ръката му се протегна, пръстите му докоснаха разбитата й челюст и се хлъзнаха в кръвта, пропила гладката й кожа. — Шаназ!
По абаносовите му бузи потекоха сълзи.
Куршумите се забиха в гърба му и Джамал дори не разбра какво става.
Маркъс облиза устни, затвори очи и се заслуша. Стоеше в коридора, стиснал хлъзгавия автомат в потните си длани. Знаеше. Знаеше, че смъртта е наблизо и че нападателите — които и да бяха — са убили Шаназ и Джамал. Бяха добри. Бързи и ужасно ефективни.
Стегни се, изкрещя съзнанието му.
Вдиша дълбоко няколко пъти, усещаше как солената щипеща пот се стича под плитките му.
Тръгна — не в посока на стрелбата, а по-далеч от нея. Беше чул гърмежите — бяха изстреляни най- малко петдесет куршума. Това не бе убийство. По-скоро касапница. Бе чул писъците на Джамал; долови ужаса в тях; знаеше, че момчето — неговият приятел, един от другарите му — е мъртво.
Рязко спря и плитките му се разлюляха.
Тунелът пред него се разклоняваше.
— Маркъс! — чу се далечен вик.
Намръщи се. Гол?
Викът се разнесе отново, този път изпълнен с болка.
Гол? Ранен?
Продължи напред все така нащрек, трепваше и при най-малкото раздвижване на въздуха. Стигна до малко, слабо осветено кръгло помещение, от което излизаха четири тунела.
Спря.
Обърна се, обърна се отново…
И видя фигурата. Очите му се разшириха. Цевта на АК–47 се завъртя, но прекалено късно — автоматът на противника вече бе насочен към него и Маркъс видя лекото свиване на мускул и сухожилие, и усети фигурата. Усети липсата на какъвто и да било морал.
Очите му се затвориха…
Огромна въздишка се изтръгна от устните му.
И играта свърши.
Лангън седеше на ръба на скалата, вперил поглед към далечния каньон и бушуващата в него битка. Гледаше издигащите се към небето стълбове дим. Поклати невярващо глава. Противовъздушната отбрана на Спирала_F все още работеше.
Команчито беше безполезно.
Невероятно мощно, но напълно безполезно.
— Защо не си ги изключил, Гол?
Зад него бе приклекнал вертолетът — все още в зелено-кафяв камуфлаж, с работещи на празни обороти двигатели Всички системи бяха включени и готови за действие. Можеше да излети за тридесет секунди, ако се наложеше — и Лангън знаеше, че когато моментът настъпи, ще трябва да действа възможно най-бързо.
Чу рев на двигател… на двигатели. Множествено число.
Няколко.
Изтича до команчито и се покатери в кабината. Внезапно го обзе лошо предчувствие. Наду двигателите и се заслуша как двете турбини завъртат перките. Стрелките на уредите оживяха и плавно запълзяха нагоре. Активира оръжейната система и подпря брадичка в дланите си, загледан от кабината към пътя, водещ от най-високата част на хълма към малкия закътан участък, който си бе избрал за убежище.
Черокито изскочи, понесе се към него и поднесе. Спирачните изпищяха и джипът остави две дълги успоредни бразди в пясъка. Отзад се появиха три пикапа — следваха черокито по петите. Наташа скочи от джипа; влачеше Картър. Той се препъваше, на практика изгубил съзнание и сякаш изпаднал в делириум, очевидно не осъзнаваше какво става около него, нито къде е, нито как е шибаното му име…
— Те ли са врагът? — спокойно извика Лангън през воя на перките.
— Начукай им го! — изкрещя Наташа.
Лангън натисна едно копче и шлемът му оживя. Съвсем спокойно си избра цел и многоцевната картечница „Дженеръл Мотърс“ се завъртя с пет хиляди оборота. С плавни и спокойни движения Лангън натисна спусъка.
Хиляди едрокалибрени куршуми изсвистяха над пътя, забиха се в пикапите и ги заблъскаха един в друг. Нексовете вътре се превърнаха в кървава пихтия, в пурпурни окървавени торби от плът и раздробени кости. Единият пикап експлодира, пламъците с рев се издигнаха към небето, малки парченца горящ метал описаха високи дъги и паднаха в пясъка. Вторият пикап се преобърна и се затъркаля към команчито.
Чу се тих вой — многоцевната картечница намаляваше оборотите и с метални изщраквания спря въртенето си.
Лангън скочи от кабината.
— Къде е Гол?
— Нямам представа — отвърна Наташа. — Да действаме, бързо!
Той й помогна да качат стенещия Картър в кабината.
— Съжалявам, но ще ви е малко тесничко. Проектиран е само за двама души.
— Ще се оправим — каза Наташа. — Имаш ли медикаменти?
— Всичко необходимо. Да се размърдаме.
Перките се завъртяха по-бързо и команчито с рев се издигна във въздуха и се понесе в ясното синьо небе. Предупредителните системи запищяха — отчитаха близостта на противовъздушни ракети. Вертолетът се понесе към долината и портокаловите горички, където продължаваше да бушува сражението.
Наташа затърси из лекарствата, отвори един стерилен пакет и направи на Картър инжекция морфин — тя успокои болката и го приспа. Надяваше се, че няма да се наложи преливане на кръв… Притисна Картър към единия край на тясната кабина и на фона на музиката на перките му смъкна якето и разкъса ризата над раната на хълбока.
— Не виждам какво мога да направя тук — каза Лангън. — Противовъздушната отбрана все още е активна. Дори аз не съм достатъчно тъп, за да се натреса на ракетите. Няма начин.
Свали хеликоптера още по-ниско. Направиха широк кръг около портокаловите гори, вятърът от перките разлюля клоните и храстите. Няколко куршума полетяха към хеликоптера, но той се движеше прекалено пъргаво. Издигна се над ръба на долината, после рязко се спусна надолу. Лангън погледна Наташа за инструкции.
