си.
Затичаха се.
Отне им цяла вечност…
Десет крачки. Всяка стъпка предизвикваше изригване на кръв от хълбока на Картър — червените капки маркираха прехода им през пясъка.
Двадесет крачки.
Наташа зърна петте некса на края на гората, видя стойките им и проблясващите оръжия.
— Мам… — И докато го каже, противниците откриха огън. Наташа изкрещя и се приведе. Картър внезапно бе станал ужасно тежък и тромав, товар, увиснал на гърба й, влачеше я надолу към ужасните черни дълбини на смъртта и забравата. Куршумите се забиваха в пясъка до краката й, други изпищяха покрай нея и рикошираха от камъка на стената с малки фонтани прах.
Наташа с мъка продължи напред.
Нексовете спряха да стрелят.
Хвърлиха се напред, движеха се пъргаво и мълчаливо към залитащата двойка. Наташа стисна зъби и напрегна сили, влачеше почти изпадналия в безсъзнание Картър.
Седемдесет крачки. Осемдесет…
Деветдесет…
Можеше да различи бакърените очи на нексовете…
И осъзна.
Изглеждат еднакво, помисли си.
Всичките си приличаха като две шибани капки вода…
Стигна до черокито, отвори вратата и натика Картър в кабината. Първият некс скочи, пльосна се с трясък върху капака на автомобила и се плъзна към нея. Наташа с вик се метна вътре и затръшна вратата — тя не се затвори добре, остана широка 7–8 сантиметра пролука…
Тя видя пръстите, след тях се появи маскираното лице. Дръжката се изплъзна от хлъзгавите й от кръв пръсти…
Кубинката на Наташа се заби в лицето на некса — три, четири пъти, нексът падна назад. Наташа дръпна вратата с цялата си сила и тя се затръшна с едно последно мощно изщракване. Натс погледна с ужас трите откъснати пръста на пода.
Не бе изкрещял, осъзна тя.
Не бе издал нито един шибан звук…
Дойдоха и останалите нексове… скочиха към автомобила…
Наташа стовари длан върху централното заключване. Един от нексовете заблъска вратата, после заби юмрук в прозореца и пръсна стъклото. Парчетата се разхвърчаха из кабината. Наташа вдигна отмъкнатия автомат и натисна спусъка. Куршумите полетяха през счупения прозорец, забиваха се в тялото на некса, а тя вече завърташе ключа. Огромният двигател се събуди с рев, Наташа натисна газта до дупка и блъсна един от противниците с бронята… Автоматът изведнъж изцъка и замлъкна. Наташа го метна на съседната седалка до свития хриптящ Картър и сграбчи волана. Черокито се понесе с рев към портокаловите дървета, гонено по петите от тримата останали нексове…
Колата набра скорост под натежалите от плодове клони и полетя по черния път. Наташа се разсмя гръмко, свежият вятър нахлу през счупения прозорец и изсуши потта по лицето й.
— Картър? — изкрещя тя. — Добре ли си, Картър? Жив ли си?
Разнесе се някакъв далечен звук.
Сякаш подчинявайки се на някакъв несъзнателен рефлекс, Картър се пресегна и рязко завъртя волана. Черокито излетя от пътя; последва болезнен писък на метал и пътят точно зад тях експлодира във фонтан от пръст. Камъни и шрапнели се понесоха с писък около джипа, той се разтресе и подскочи от мощната ударна вълна.
Картър вдигна глава, усмихна се слабо на Наташа и затвори очи. Слънчевата светлина заигра върху лицето му. Той не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за…
Болката.
Поглъщащата всичко болка.
— Закарай ме на лекар и току-виж съм оживял — изхриптя.
— Още не сме излезли от гората — рязко отвърна Наташа.
Картър се ухили. Окървавеното му лице приличаше на размазана маска на ужас и унищожение.
Наташа увеличи скоростта и полетяха с рев извън портокаловите горички, излязоха от прохладната им сянка и се озоваха в реалността на обляната от слънчева светлина Африка. Краят на каньона се носеше срещу тях… и там, точно насреща им, стояха няколко некса. Черокито фучеше със 160 км/ч, куршумите затракаха по ламарината му, колелата се откъснаха от земята и излетяха…
Наташа се сниши.
Пред себе си виждаше само небе.
Изсъска и хвърли бърз поглед към огледалото за задно виждане, но не различи нищо…
Колата се спусна, подобно на приземяващ се самолет. Ресорите се свиха и черокито се стовари на земята с ужасяващ трясък. Наташа изхвърча нагоре, ръцете й изпуснаха а кормилото и главата й се удари в тавана с такава сила, че челюстта й изтрака, устата й се напълни с кръв и парченца от строшен зъб… Черокито заподскача, поднесе и се завъртя сред храстите, гумите му изтръгваха пясък, пръст и изсъхнала растителност. Наташа най-сетне отново хвана волана и овладя машината, натисна газта и автомобилът направи широка дъга и се насочи към червените скалисти хълмове вдясно от съсипания център на Спирала_F…
— Какво ме удари, мамка му? — изстена Картър.
Наташа изплю кървава храчка през прозореца и замига бързо, мъчеше се да овладее световъртежа.
— Просто лежи, любов моя — успя да каже. — Не ти е нужно да знаеш.
Набра скорост и се понесоха през прахоляка и храстите.
Не следваше никакъв път — правеше свой собствен.
Отдолу нещо дрънчеше и блъскаше, но на Наташа не й пукаше. Измъкна ЕКуба и той я поведе; вече нямаше значение, че местоположението им не е безопасно — всеки, който си направеше труда, можеше да ги види.
Натисна газта до дупка и ръцете й се разтресоха безумно от силно вибриращия подскачащ волан. Заизкачваха се и най-сетне излязоха на черния път, водещ към мястото на срещата и, както се надяваше Наташа, спасението…
— Дано сборният пункт наистина съществува — промърмори тя.
Погледна си зъбите в огледалото и изруга — инстинктивната суета си казваше думата въпреки почти фаталната ситуация, в която се бяха оказали. Намести огледалото и ги ВИДЯ…
Три пикапа.
Носеха се с пълна скорост зад нея…
— Мамка му — изсъска тя. — Няма ли край?!
Продължи напред. Преследващите ги пикапи — каквато и марка да бяха — се оказаха невероятно мощни. Не ги настигаха, но и не изоставаха. Носеха се с рев след тях и оставяха огромни прашни следи. От двете им страни профучаваха скали, дървета и храсти…
Обвитото в облак прах чероки се заизкачва към мястото, посочено от ЕКуба… към извънредния сборен пункт, установен от Гол… от мистериозно изчезналия й баща.
„Дано си добре, татко — помисли Наташа. — Дано си добре“.
Шаназ замръзна. Някаква фигура бе клекнала в тунела с насочен към нея автомат.
След трескавата кървава битка навън Шаназ се оказа отделена от групата си. Успя да избяга от куршумите надолу по металната рампа, в недрата на Спирала_F дълбоко под земята…
Такъв беше планът. Да се срещнат. Да се прегрупират, ако лайното улучи вентилатора.
А лайното определено бе улучило и вентилаторът бе станал на парчета.
Взираше се в стаената в сенките фигура. Беше некс; нямаше начин да е някой друг. Изруга слабото
