Картър скочи.
Автоматът излая веднъж и млъкна.
Куршумът го прониза в едната страна непосредствено под ребрата и остави червена диря, от която плисна кръв и се просмука в дрехите му. Силата на удара го отхвърли назад, завъртя го и го просна по очи на пода.
Болка нямаше.
Адски гадно, помисли си той.
Липсата на болка е гадно нещо.
Опита се да се изправи, но успя само да завърти главата си. Вдигна ръка пред лицето си и видя, че е боядисана в тъмночервено, съвсем неподходящ цвят. Изглеждаше кофти. Изглеждаше плашещо. Цвят на нещо, което не би трябвало да вижда дневна светлина.
Мамка му, изненада се умът му, внезапно обхванат от спокойствие.
Ръката му се отпусна. Разкъсаният, кървящ и
— Радвам се да те видя отново — изграчи Картър.
— Удоволствието е мое, господин Картър.
В мекия безполов глас нямаше болка. Никаква шибана болка? — изскърца обърканият ум на Картър.
Пръстът дръпна спусъка…
И маскираното лице на некса експлодира.
Картър гледаше вцепенен как на негово място се отвори огромна дупка сред писък на метал. Мозък, парченца череп и кръв се посипаха върху него с лек
Вниманието му се премести от трупа на преден план към мястото
— Длъжник си ми — слабо прошепна тя.
Картър се закашля и се претърколи по гръб.
— Трябва ми превръзка, поне някакъв парцал — изхриптя той и с мъка седна. Нещо топло се бе разтекло по тялото му и се спускаше надолу към чатала.
Наташа коленичи до него и потопи длани в кръвта му. Погледите им се срещнаха. Тя бързо скъса ивица от ризата си, наложи я върху раната и внезапно море от болка избухна в мозъка на Картър и отекна в огромната оперна зала на мозъка му…
Заедно с болката в мозъка му — тя също се върна, за да го изгори.
Здравата да го изгори.
— Днес определено не ми е ден — изграчи той. С мъка се изправи, притиснал парчето плат към хълбока си. Наташа коленичи, взе пистолета му и му помогна да го презареди. Патроните бяха хлъзгави от кръвта. Взеха автоматите на мъртвите нексове и поеха дълбоко дъх.
— И сега какво? — изсъска Наташа.
— Трябва да намерим Гол.
— Може да е навсякъде… беше такава лудница…
Бавно се качиха по стълбите в кабинета на Гол. Тук се бе водила битка — имаше кървави следи, но трупове липсваха Кръвта бе оплискала стените, сякаш някакъв побъркан художник бе пуснат да беснее на свобода с бояджийска четка и му бе казано да твори съвременно изкуство. Гол го нямаше.
— Какви бяха онези координати? — попита Наташа. Покриваше вратата на кабинета с автомата. Ръцете й трепереха.
— 551.222.222.340 — изпъшка Картър. Лицето му бе станало сиво, около очите му бяха избили виолетови кръгове, носът му бе покрит с кора съсирена кръв. Стискаше браунинга, но така, сякаш не знаеше какво е това… беше изгубил много кръв, бе слаб и бързо отпадаше… губеше всякакво желание да участва в играта.
Наташа стисна зъби, извади ЕКуба си и вкара координатите…
— Хайде… — Усети нов прилив на сила, нов приток на адреналин в изтерзаното си окървавено тяло. Изтича до прозореца — навън светът още бушуваше… черен дим се носеше към хоризонта от безброй унищожени и повредени бронирани машини. Видя един танк, руски „Черен орел“: клечеше сред дърветата, обърнал огромната си кула към тях, дулото на грамадното оръдие бе наистина будеща трепет и ужас гледка. Трещяха картечници и автомати.
— Трябва да се махаме оттук.
Помогна на Картър да стане, подхвана го и двамата тръгнаха бавно, болезнено бавно през къщата.
— Ама че лудост — каза Наташа.
— Лудост — съгласи се Картър и се закашля.
— Надявам се поне да си заслужава — горчиво промърмори тя.
— Никога не си заслужава — каза Картър. От устата му се точеха кървави лиги.
Спряха. Картър се облегна тежко на обляната от слънчева светлина врата. Уханието на портокаловите дървета отново достигаше до тях, макар и примесено с миризмата на барутни газове. Наташа направо не можеше да повярва, че тук… в този рай… се води битка и че животът й виси несигурно върху деликатната нишка на Съдбата.
Очите й блуждаеха и търсеха нексове…
Търсеха бързите смъртоносни убийци сред дърветата и зад танковете. Пред очите й няколко некса спринтираха към една от свинете — тя ги покоси в струи кръв с димящите си дула.
Колко още бяха останали?
С много от бронираните машини бе свършено. Натс видя още два танка — бяха се появили от гърлото на каньона след началото на битката. В далечината се чуваше автоматична стрелба, последвана от експлозии, отекващи откъм сенчестите дълбини на дърветата.
Погледът й рязко се отклони наляво и се спря върху някакъв джип. Чероки. 4-литров. Голям и як. Огънат и пробит от куршуми, но все пак бе възхитително…
Близо.
На стотина крачки.
Само на стотина крачки.
Под едрокалибрените очи на Черните орли и дулата на автоматите на нексовете.
Можем ли да тичаме по-бързо от куршумите? — помисли си тя.
Животът ни зависи от това…
— Хайде, Картър — каза Наташа. — Джипът. Виждаш ли го?
Картър вдигна глава и изграчи:
— Да.
— Искам да тичаш. Можеш ли да го направиш?
— Да.
Погледна за последен път към танковете. Огромни, грубо боядисани дундести метални машини с очукани туловища, показващи признаци на прекалено грубо отношение. Неподвижни, със замлъкнали двигатели.
А нексовете…
Видя пет групи, насочили цялото си внимание към групи от Спирала_F или към бронираните свине. Друга група се въртеше около някакво оборудване в края на гората. Наташа и Картър излязоха от убежището
