лиственица, а още по-нависоко — от ели и смърч. Постепенно намали скоростта.
— Виждаш ли нещо?
— Прекалено далеч е — отвърна Свещеника. — Карай към онази горичка — ей там, при полянката. Можем да стигнем до стария лифт пеш. Това е единственият сигурен начин да не ни забележат.
Джем приближи апачито до земята и металният звяр се скри сред дърветата. Перките бавно забавиха въртенето си, двигателите заглъхнаха. Четиримата скочиха върху боровите иглички и тихо пукащите под краката им съчки. От дърветата наоколо капеше вода. Слейтър и Ники се заоглеждаха. Изобщо не бяха впечатлени.
— Мирише на влага — обади се Слейтър.
— Вали. Да не би да очакваш друго? — изсумтя Джем.
— Аз съм градско чедо — избоботи Слейтър. — Пущинаците не ми харесват.
Ники отиде до Свещеника, който бе приклекнал и опипваше мократа земя. Той вдигна очи и примигна срещу дъжда.
— Към стария лифт ли отиваме? — попита тя.
— Да. Бог ще ни води. Хайде, скоро ще се стъмни. Трябва да намерим лифта по светло.
Изправи се тромаво. Нарамиха раниците и тръгнаха нагоре по калния, покрит с папрат склон.
Скоро всички бяха задъхани, със зачервени лица и покрити с иглички, листа и кал. Изкачването бе трудно. Нямаше пътеки и се катереха, като се хващаха за стеблата и клоните на дърветата.
Свещеника водеше. Джем изостана, за да изчака Слейтър и Ники, които с мъка си проправяха път по планинския склон.
— Знаеш ли какви са плановете му, след като стигнем до Камъс?
Джем сви рамене.
— Не е от приказливите. Мисля, че е най-добре да изчакаме, докато не намерим добро място за наблюдение. Да видим за каква
— В Камъс не ми харесва — бавно каза Слейтър. — Не искам да се връщам там.
Джем не отговори.
Най-накрая стигнаха някаква пътека — силно обрасла, тук-там с естествени стъпала, образувани от корените на дърветата. Сега се катереха по-леко и ориентирането стана по-лесно. Мракът започна да пропълзява сред дърветата и светът потъна в зловещ сумрак. Точно когато се възцари пълна тъмнина, излязоха на малка поляна. Свещеника им направи знак да спрат и всички бързо приклекнаха, В огромната ръка на водача им се появи 9-мм Р–226. Джем се промъкна до него.
— Какво има?
— Чух нещо.
Джем измъкна глока си и напрегна очи в сумрака.
Изчакаха няколко дълги минути, приклекнали под ръмящия дъжд. Напред и нагоре пътеката извиваше в гъстата гора. Някъде там се намираше станцията на лифта.
Джем затвори очи и се съсредоточи върху звуците и миризмите. След петнадесетина минути напрегнато очакване — тъкмо се канеше да наругае Свещеника за изгубеното време — изведнъж го усети: далечен мирис на запалена цигара.
Погледите им се срещнаха. Джем кимна, направи знак на Ники и Слейтър и предпазливо се запромъква напред със Свещеника. Правеха по една крачка, спираха и проверяваха обстановката, като се озъртаха и ослушваха в мрака.
Минаха завоя и срещу тях се изправи занемарената станция. Гората бавно поглъщаше рушащата се постройка, трева и клони грубо се притискаха към стените й. Грамадната дървена врата бе затворена, а отдясно се виждаше черната паст, в която бе настанен механизмът — огромна машинария от колелета и зъбни предавки с двойка успоредни въжета, всяко дебело колкото китката на мъж, изчезващи някъде в тъмнината и олюляващи се леко на скръбно виещия вятър.
През мръсните от времето прозорци се процеждаше светлина.
„Охрана — направи знак Джем. — Двама“.
Свещеника кимна.
„Чакай тук“ — направи знак Джем и Свещеника кимна отново.
Джем се приближи предпазливо до вратата и се изправи, опрял гръб в мокрото дърво. Чуваше отвътре приглушени гласове — говореха на немски и се оплакваха от студа. Значи не бяха убийците нексове, помисли си с мрачна усмивка.
От мястото си можеше да различи и далечната платформа на Камъс–5. В мрака примигваха светлини — цялата платформа бе осветена. Джем чу далечния вой на двигатели и зърна мигащите червени светлини на хеликоптер.
Облиза устни. Източникът на Свещеника се оказа достоверен.
Отвътре се чу стържене на дърво в дърво. Той се обърна към вратата, която внезапно се отвори и на прага застана мъж без униформа, висок и мускулест, с цигара в уста и преметнат през рамото МР–40. Беше примижал — и очите му рязко се разшириха, когато видя усмихващото се лице на Джем.
Юмрукът се стовари с изпукване в челюстта на стража и той полетя назад и се строполи тежко върху автомата си. Джем скочи вътре и навря глока в лицето на втория мъж, който тъкмо размесваше тесте карти. Човекът облиза устни.
— Само кротко, момче — изръмжа Джем, когато младия мъж го погледна, после погледна малкия черен пистолет на масата. Стражът се опита да сграбчи оръжието и глокът на Джем изрита в ръката му; стражът се строполи назад със стола си и се просна до фенера на пода. Кръв оплиска стената. Джем изруга.
Първият мъж изстена и получи ритник в ребрата. Джем приклекна до простреляния, за да провери пулса му. Свещеника влезе, следван от Слейтър и Ники. Слейтър сграбчи живия страж, вдигна го и го раздруса.
— Още ли искаш?
Мъжът поклати глава, стиснал устни.
— Какво правят тези маймуни тук? — попита Ники. — Какво охраняват?
— Предполагам, че надали са тук заради лифта. Малцина знаят за съществуването му, а още по-малко са нужни за охраната му. Мисля, че са тук за
— Не са нексове — каза Ники.
— За което можем да сме само благодарни — отвърна Джем.
— Но въпреки това са въоръжени и надъхани — кучият му син искаше да ме застреля. Пое риска и умря заради глупостта си.
Свещеника стоеше на вратата и се взираше към далечния Камъс.
— Угасете светлината — каза и свали раницата си на пода. Извади цифров бинокъл и го насочи към базата през дъжда.
Слейтър халоса живия страж, колкото да изпадне в безсъзнание, и го пусна на пода. Ники завърза здраво ръцете и краката му с жица. После зачакаха, благодарни, че не са на дъжда. Свещеника продължаваше да изучава Камъс.
— Има много движение, много фигури. Зареждат товарни хеликоптери СН–47 Чинук.
— Нексове ли са?
— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Свещеника. — Откакто влязохме, вече излетяха четири хеликоптера. Платформата е наистина доста оживена за изоставен военен комплекс.
— И сега какво?
— Трябва да се приближим повече.
— Този лифт не е работил от години — каза Джем. — Не вярвам да е безопасен, дори и да имаше електрозахранване — а няма. Какво си намислил?
— Трябва да се приближа още — каза Свещеника. — Ще мина по въжето.
— Значи наистина си съвсем луд — тихо каза Джем.
— Бог ще ме пази.
— Няма да те пази вечно.
— Все още съм жив, чедо. Мога само да се гордея с това. Джем прокара длан по мократа си коса и загледа люлеещите се въжета и огромната пропаст под тях — тя тънеше в мрак и сякаш нямаше дъно.
