преследвачите си…
Измъкна браунинга и целуна дръжката му.
— Спасявал си ме и преди, драги — прошепна.
Стреля през задния прозорец. Стъклото се пръсна. Трите пикапа поднесоха, единият се качи на тротоара и двама пешеходци се втурнаха да търсят прикритие. Единият — възрастен мъж — се озова под гумите му и стана на пихтия.
Пикапите се прегрупираха и продължиха преследването.
Къде е шибаният Кейд точно когато ми трябва? — помисли Картър. — Трябваше да открадна по-бърза кола…
Водещият пикап блъсна задницата на корвета. Картър подскочи от удара и едва не изпусна браунинга. Натисна газта до дупка и рязко зави вдясно, в някаква тясна улица, водеща далеч от Бевърли Хилс…
Трите пикапа го следваха по петите.
Профучаха покрай паркирана полицейска кола. Примигнаха червени светлини.
Полицейската кола наду сирената и се впусна в преследване.
Картър изръмжа. Изстреля още няколко куршума през задния прозорец и остана доволен, че пръсна един фар. Това обаче не извади пикапа от играта.
Прекалено са високи, осъзна той. Купетата им са прекалено високо.
Водещият пикап го блъсна пак.
Картър изстреля оставащите патрони; разнесе се остро скърцане и пикапът поднесе и се заби в една ниска стена. Една черна фигура изхвърча като парцалена кукла през предното стъкло. Полицейската сирена виеше. Картър завъртя рязко волана наляво, колелата на корвета изпищяха и автомобилът взе острия завой — задницата му удари светофара и отскочи.
В преследването се включиха още полицейски коли.
Кого гонят, мамка им? — запита се той.
Мен или тях?
Натисна газта до дупка. Двигателят изръмжа.
Корветът профуча през едно кръстовище. Разнесе се рев на клаксони и Картър за миг затвори очи. Кейд? Къде си, Кейд? Идвай веднага и ме измъкни от тази каша!
Ела и ми
Вече не поглеждаше в огледалото. Гледката отзад като че ли само се влошаваше.
Двигателите виеха съвсем близко зад него, механични зверове с оголени зъби, готови да го захапят и разкъсат с гняв и омраза…
Отново завъртя рязко волана, гумите изсвистяха — и отново се размина на косъм с друга кола — този път пожарна. Клаксонът изрева насреща му и Картър неволно трепна и се сви в седалката…
Съсредоточи се.
Срещата. С Наташа и Джесика…
И Лангън.
Погледът му се стрелна нагоре към знаците. С ляв завой изкара корвета на тревата между двете платна и направи пълно обръщане насред претовареното движение. Разнесе се писък на спирачки и рев на клаксони. Сякаш в халюцинация му се мярнаха гневни лица и размахващи се юмруци. Задницата на корвета се блъсна в калника на чисто ново порше…
— Мамицата ти мръсна! — изкрещя някой.
Картър натисна газта и погледна в огледалото. По някакво чудо бе успял и бе предизвикал огромно задръстване на шестте ленти на магистралата. Пикапите бяха спрели пред стена от метал. Ченгетата бяха напълнили улицата, размахваха пистолети и крещяха…
Изтрещяха изстрели.
Чу влажния удар на метал в плът.
Сниши глава и натисна газта до дупка.
Кара още десетина минути, като намали скоростта, за да не привлича внимание. Докато се носеше към Ингълуд и мястото на срещата, отново погледна в огледалото.
В далечината забеляза два черни пикапа.
— Не — промърмори и се намръщи. — Невъзможно, мамка му!
Видя как пикапите набират скорост. Решетките им приличаха на оголени зъби.
Хилещи се зъби.
Челюстта му се скова. Отново натисна газта до дупка и корветът се понесе напред, зави рязко вдясно и влезе в платното на един крайпътен „Макдоналдс“. Той натисна спирачките и автомобилът спря със скърцане пред една пейка под цъфтящи дървета. На пейката седяха Наташа и Джесика с празни картонени чаши от кока-кола.
Картър изскочи от колата.
— Загазихме.
— Сериозно? — попита Наташа.
— И още как.
Сложи нов пълнител в браунинга и насочи оръжието към един потеглящ от гишето за обслужване автомобил.
— Слизай!
Новичкото „Ферари F355 Спайдър“ рязко спря. Двигателят мъркаше като голяма котка.
— Какво правиш? — изсъска Наташа.
— Права беше. Трябва ни нещо по-бързо.
— Хей, да не си се побъркал!?
Картър се обърна към вбесения шофьор. Беше млад, носеше кърпа с череп и кръстосани кости и слънчеви очила „Оукли“. Голото му до кръста тяло бе покрито с татуировки.
— Слизай, казах!
— Ах, ти, кучи…
Браунингът се отмести. Разнесе се гръм. В предния страничен прозорец се появи дупка — както и в скъпата кожена тапицерия на седалката. Мъжът зяпна, после изскочи от колата като ужилен.
Картър, Наташа и Джесика се вмъкнаха вътре.
— Знаеш ли колко струва тая кола бе?
Картър го погледна в очите.
— Заведи дело. — Превключи скоростите и натисна газта. Ферарито изрева и се понесе напред с такава скорост, че Картър се залепи за облегалката.
— Педераст! — изкрещя татуираният. Размахваше юмрук и чаша боровинков шейк.
Ферарито чак литна във въздуха от ускорението и профуча покрай пет черни пикапа със затъмнени стъкла, ръмжащи мотори и пронизващи калифорнийския сумрак фарове. Картър превключи на шеста и настръхна, когато мощният двигател изрева и пътят се превърна в размазана извиваща се бетонна змия, танцуваща пред него като сцена от кошмар.
Наташа се наведе напред — двете жени бяха на тясната задна седалка на откритата спортна кола.
— Ъъъ, Картър, с каква скорост се движим?
В гласа й се долавяше ужас.
— Не зная — отвърна той през зъби. — Гледам… пътя.
— Толкова сериозно ли сме загазили?
— Да — каза Картър.
— Видя ли баща ми?
Картър я погледна с крайчеца на окото си.
— Не, Наташа. Съжалявам.
— О!
Отпусна се посърнала назад. На Картър му се прииска да й каже: „Нали ти казах, скъпа — недей да храниш големи надежди“, но си задържа езика зад зъбите и се съсредоточи върху пътя — пъстро увеселително влакче от оранжево и сиво, което се носеше с 290 км/ч под натъртената синева на
