Помните ли, че искахте да ми подарите Фруте, когато си тръгнахте от Соерабайа? Тогава беше още млада, а сега е станала много представителна.
— Сега вече не бих ви я и подарил. Колко време изтече от последната ни среща?
— Две години.
— Две години… времето препуска като развален часовник. А като че ли са минали само два месеца.
— Доста ли неща се случиха през това време?
— Напротив, малко. Една година живях сравнително спокойно. Малко размисъл, малко сантименталност. Отрази ми се добре.
— Старата болест — треската на застоя. Прихваща точно като маларията и се повтаря през определени периоди от време. Смятам скоро да се лекувам при Кинсли. Той е женен, обича пълнена гъска и сериозни четива. Подобно посещение ми действа добре поне една година. Докога ще останете?
Кай сви рамене:
— Не знам.
— Срещаме се точно в подходящия момент — утре заминавам за Монца. Искате ли да дойдете с мен?
— Рали ли има?
— Нещо такова, но без особено спортно значение. За мен все пак е важно. Преди няколко години купих акции от автомобилен завод. Напоследък задълбочихме взаимоотношенията си и им сътруднича. Конструирахме нов образец, който е много пъргав. Трябва да се изпробва, заявили сме една кола за утрешното рали, за да проверим без много шум как се държи при по-продължително натоварване. Тренираме с поглед към бъдещето. Ще ми се изненадващо да грабна купата на Европа. За тази цел колата не бива да достига максималните си възможности. Все още не искам победа, а само проверка. Интересува ли ви?
— Да, ще дойда с вас.
Отидоха заедно да вечерят. Поръчаха да им сервират на открито. Беше приятно — седиш си спокойно и си бъбриш за годините, прекарани заедно — като деца в сладкарница. Бронзовите статуи пред Амбасадор държаха светещи фенери. Зад хотел Негреско изгря луната. Грозният павилион на брега Жете стана малко по-поносим, когато светлините от прозорците му огряха водата.
По главната улица, строени в редици, подобно на цяла армия, профучаваха колите. Шумът на прибоя се смесваше с рева на моторите.
Лиевен взе Кай. Шофьорът му беше с него. Трябвало да помага на монтьорите в Монца. Потеглиха с равномерно темпо. Шосето бе пълно с автобуси, в които образованото средно съсловие се оставяше да бъде просвещавано по география от господа с микрофони.
На едно място пътят правеше лек завой, след това навлизаше в друг — стръмен и опасен. Отзад изсвири клаксон.
Лиевен вдигна предупредително ръка, но все пак се отмести встрани, за да освободи път на другата кола.
Голяма двуместна лимузина се опита да ги изпревари с много газ. Пътничката късно осъзна, че двойният завой ще я притисне. Въпреки това се опита бързо да надмине Лиевен; изведнъж чу клаксона на изскочилата от завоя насрещна кола и толкова се обърка, че зави много рязко обратно. Въпреки че Лиевен удари спирачки, разстоянието бе прекалено късо. Двуместната лимузина се вряза в неговата, изби единия калник и така го разтресе, че се наложи силно да завърти волана обратно, за да удържи колата да не се обърне.
Двете коли се бяха вкопчили една в друга. Лиевен пусна алармата, Кай се затича към завоя, за да спре насрещните коли.
В лимузината седеше една дама. Шофираше самата тя. Пребледняла, тя отправи поглед към Лиевен. Той повдигна рамене:
— Мал шанс.
— Вината беше моя — отвърна бързо тя.
— При автомобилите не може да се говори за вина — отговори й той. Неприятна случайност. Надявам се да успеем да оправим колата ви.
Шофьорът раздели калниците. Лиевен внимателно забуксува назад, освободи колата си и я прегледа.
— Само тази дреболия с калника, нищо работа. Останалото е здраво.
Той закара колата на удобно място и после се върна с Кай, за да провери лимузината. Дамата беше слязла и безпомощно стоеше пред капака на мотора.
Лиевен запали двигателя и го заслуша. Беше наред.
— Смятам, че можете да продължите — каза той с нотка на съжаление, включи на скорост и освободи педала на съединителя. Нещо вътре изръмжа, но колата не помръдна. Зарадван, Лиевен извика: — може би има повреда в скоростната кутия — и продължи да включва скоростите една след друга.
Колата не реагираше.
Шофьорът извади седалката и постелките, и повдигна с лоста задната ос, така че колелата останаха да висят във въздуха. Когато запали двигателя, те не се задвижиха.
Лиевен кимна на младата дама:
— Открих — или счупена задна ос, или проблем с диференциала. Може да се поправи само в сервиз.
— Да не се е скъсал само някой болт — подхвърли Кай успокоително. — Предлагам ви в най-близкия сервиз да прегледат обстойно колата, а до там ще я теглим безпроблемно на буксир.
— Ще я теглим с удоволствие — засмя се Лиевен. — Само че ни трябва въже.
— Не можем ли да оставим колата тук и да изпратим някого? — попита младата дама.
— Няма да е разумно. На това закътано място първият автобус, който мине, ще я смеле, особено ако го кара италианец със състезателен дух. А те всичките са такива. Лесно ще открием въже.
Спря няколко частни автомобила.
— Въже? — със съжаление поклащаха отрицателно глава.
Застана пред наближаващия омнибус. Рояк любопитни пътници надничаха навън.
Кай преговаря с шофьора и наистина домъкна въже. Даде на човека адреса си и му обеща да изпрати въжето в депото.
Ала шофьорът прояви професионално достойнство. Заряза омнибуса и пътниците, завря се под дефектиралия автомобил и започна да обяснява нещо отдолу между гумите.
Спътникът му с микрофона започна да го вика, но той се завираше все по-дълбоко под колата. Отчаян, „микрофонът“ започна да описва местността.
Шофьорът успя без много усилие да затегне въжето, но едва след като бе изпушил няколко цигари, се поуспокои и се сети за своите задължения. Шофьорът на Лиевен затегна въжето между двете коли и седна в двуместната, за да я управлява.
Разбраха, че госпожица Мо Филби пътува към Генуа.
— И ние сме натам — каза Лиевен. — Някъде по пътя ще намерим сервиз.
Тримата седяха един до друг. Колата потегли. Лиевен извика назад:
— Работят ли спирачките?
— Да.
— Тогава въпреки ремаркето ще си пътуваме чудесно — въздъхна поуспокоен и подхвана разговор.
След двайсетина километра видяха рекламата на сервиз. Вкараха колата вътре, демонтираха оста. Измина почти цял час, когато шофьорът дойде и съобщи, че няма смисъл да се поправя. Трябва да се набавят резервни части и след три дни колата ще бъде отново в движение.
Лиевен Погледна Мо Филби въпросително. Тя кимна:
— Колата остава тук. Може ли да ме закарате до Генуа?
