— Много разчитах Холщайн да кара. Искахме да наблюдаваме поведението на колата. Пеш, директорът на завода, вече е на трибуната с хронометър в ръка. Още не знае. Тази сутрин беше тук и ми се обади. Всичко било наред, да съм пристигал. Междувременно заминал за Милано и не беше на щанда. Тай предпочете да мери времето от трибуната, докато аз исках да чакам на завоя на Лесмо. Намерението ни беше да не допуснем колата да изпъкне, защото още при тренировките някои проявиха голямо любопитство.
Отново няколко коли шумно преминаха покрай тях. Лиевен потропваше с крак:
— Колко е вълнуващо! Участвал съм на толкова ралита, че би трябвало да съм свикнал. Но всеки път, щом чуя двигателят да работи с пълни обороти, кожата ми настръхва от възбуда. Много жалко, че трябва да се откажем.
Той се обърна. Някой го викаше по име. Един от монтьорите дойде тичешком.
— Елате бързо!
— Какво става?
— Холщайн!
— Какво той?
— Сваля бинта.
Лиевен почервеня от яд и последва монтьора, който по пътя му докладва. Когато Лиевен и Кай си тръгнали, Холщайн бил съвсем спокоен. Монтьорите понечили да му поговорят, но той сякаш не ги чувал, огледал колата, запалването, педалите, после седнал на радиатора и сдъвкал една цигара. Тогава от старта се чуло бученето на моторите и профучала първата кола. Холщайн като че ли изведнъж се променил, ударил с контузената си ръка по радиатора и, преди да успеят да го спрат, разкъсал бинта с куката.
Когато пристигнаха, Холщайн бе много блед, очите му бяха потъмнели, а устните — свити. Дясната ръка висеше надолу, бинтът беше разкъсан и кървав.
Лиевен взе куката от ръката на един монтьор, развика се, но при вида на лицето му, в което се четеше безпокойство, млъкна, захвърли желязото в ъгъла и постави ръка на рамото на Холщайн.
— Знам какво е да искаш и да не можеш да участваш. Особено на вашата възраст това е болезнено; по-лошо, отколкото да загубиш жена. Трябваше да псувате, да викате, дори да се опитате да огънете куката с лявата си ръка, нали така, с лявата. Но това не беше нужно, признайте го.
Устните на Холщайн трепереха безпомощно. Лиевен погледна кървавата ръка.
— Та вие изобщо не трябваше да печелите, а просто да изпробвате колата.
Холщайн изпъшка:
— Щях да спечеля.
Бледото му като восък лице беше напрегнато от болката. Лиевен го изгледа от глава до пети и тихичко Подсвирна:
— Я го гледай ти! — засмя се той. — Искахте да ни провалите. Значи наистина извадихме късмет. Отлагаме изпитанията за следващия път.
Холщайн продума:
— Това е купата на Милано.
Лиевен кимна утвърдително:
— Знам, и нея искаме да спечелим.
Холщайн поклати глава. Изведнъж от широко ококорените му очи рукнаха едри сълзи, капеха по бузите му, лицето му бе мокро, но остана неподвижно.
Кай избута Лиевен и застана точно пред Холщайн.
— Аз ще участвам в ралито.
— Вие?! Кога?
— Сега! Днес. — Той се обърна към Лиевен: — Смятате ли, че е възможно да се промени участникът?
— Наистина ли искате да карате, Кай?
— Възбуждащо е; познавам местността; бързо ще свикна с колата. А щом няма да се боря за победа, съвсем приемливо е да опитам. Дали ще можем да променим участника?
Лиевен почти бе спечелен:
— Не вярвам, но ако настоявате да участвате, ще опитаме веднага. Докъде стигна ралито?
— Това е третият старт — отвърна монтьорът.
— Вторият кръг продължава около час. Ще имаме време да подготвим всичко. Най-добре да отидем всички при ръководството. Но преди това — при лекаря.
Холщайн бе престанал да слуша. Той тичаше пред двамата, проправяше си път към бюрото и извика шефа на ралито. Преговаряха нещо. Шефът изчезна, явно да сондира мнението и на другите организатори.
Лекарят превърза ръката на Холщайн. Най-сетне се получи разрешение за Кай.
Холщайн бе изцяло преобразен. Той обясни, че вече може да движи пръстите си и към твърдението си шеговито добави, че ударът по радиатора му се е отразил благоприятно. При вида на ръката му лекарят направи учудена физиономия и бе явно впечатлен от напредъка.
— Без съмнение — промърмори Лиевен и се обърна към Кай: — Смятате ли, че познавате добре пистата?
— Преди три години съм карал тук. Първата обиколка ще бъда внимателен, за да се ориентирам. Как се държи колата в завои?
— Не помръдва, ако карате в средата — обясни Холщайн.
— Добре, ще карам така, че да има време да набере скорост. Трябва ли да се сменят гумите?
— Да, след третия кръг. И четирите наведнъж. Искаме да проверим износването на завоите, за да можем за купата на Милано евентуално да подготвим по-дебели протектори.
Холщайн повдигна капака на мотора и обясни на Кай някои особености в конструкцията. Без да усетят, двамата бяха изпаднали в технически спор.
Вторият кръг започна. Холщайн задърпа Кай със себе си:
— Трябва да се преоблечете. Вземете моите дрехи за отгоре. Смятам, че ще ви станат. Трябва ви панталон, яке и колан, или предпочитате гащеризон? Ето. Искате ли защитен шлем? Ватирана шапка? И това не, ами тогава лека ралиджийска шапка. Очила? Вземете тези, по-светлите, с тях по-добре ще разпознавате неравностите по пътя на слънцето. На големия завои пистата е малко разбита, но отдолу е здрава. Ако ви прискърца под гумите, не се притеснявайте. Ръкавици? Е, добре, можете и без тях. Воланът има гумена обвивка. — Като майка на чедото си той даваше указания на Кай. — Ако карате здраво, можете да застанете начело още на старта. Колата има голяма теглителна способност — и добави по-тихо: — Може би, все пак ще спечелите.
Кай му намигна:
— Ама че сте инат.
Лиевен дойде:
— Пригответе се, Кай. Вторият кръг свърши.
Моторът подскочи. Кай се намести. Високооборотният двигател създаваше особено чувство: вибрациите не спираха в каросерията, те преминаваха през тялото и нахлуваха право в кръвта.
Колата потегли към старта. Кай каза номера си и обяви смяната на пилота. След две минути от високоговорителя на трибуната прозвуча неговото име.
Той огледа останалите коли, притаени в тебеширените правоъгълници като в малки боксове. Не всички пилоти бяха дошли. Един от тях нервно оправяше яката на блузата си, някои като че ли искаха да се откажат; недалеч от Кай някои от пилотите си бъбреше с някого, когото бе закрил с гърба си.
Кай се постара да запази самообладание. Забеляза, че пилотът носеше шити кафяви обувки с гумени подметки, кожената му шапка беше възтясна, а глезените на жената, с която разговаряше, бяха прелестни.
Вече видя и една ръка в дълга ръкавица, която му се стори някак позната. Едва сега мъжът се отдръпна встрани и Кай разпозна жената, с която пътуваха до Генуа — Мо Филби.
В този миг ралито му достави истинско удоволствие.
Той отмести очи встрани. Скоро усети поглед, насочен към себе си, отчете го, изчака кратко време без
