— Би ли могъл, ето адреса, да идеш у нас и да кажеш, че съм добре.
— Защо? Не можеш ли да пишеш?
— Правя го често, но не ми вярват. Майка ми не вярва това, което й пиша. Тя мисли, че пиша така, защото…
Той се спря и подаде листа на Гребер.
— Ето адреса. Тя ще повярва повече на някого, който ме е видял. Убедена е, че нямам свобода да пиша. Разбираш.
— Да — каза Гребер, — разбирам. Той взе листа и го сложи във военната си книжка. Хиршланд извади пакет цигари от джоба си.
— Вземи за по пътя.
— Защо?
— Аз не пуша.
Гребер го погледна. Вярно беше, никога досега не бе виждал Хиршланд да пуши.
— Добре, благодаря ти — каза той, като прибираше цигарите.
— И не й разправяй за това — Хиршланд показа с ръка към фронта. — Кажи й само, че сме на почивка.
— Не се безпокой. Още нещо да й кажа?
— Не, благодаря.
Хиршланд изчезна като сянка. „Защо «благодаря»?“ — запита се Гребер.
Той намери място в една санитарна кола. Препълнена с ранени, тя бе попаднала в някакъв снежен ров. Изхвърлен от колата, помощник-шофьорът си бе счупил ръката. Гребер се качи на неговото място.
Колата тръгна по пътя, означен с колове и вързопи слама, който обикаляше селото. Гребер видя ротата, строена на селския площад пред черквата.
— Тези там отиват напред — каза шофьорът. — Пращат ги на фронта. Каква бъркотия е там — дявол да го вземе. Откъде русите изкараха тая артилерия?
— Да…
— И танкове имат достатъчно. Откъде са?
— От Америка. Или от Сибир. Там били имали сума фабрики.
Шофьорът зави, за да не се сблъска с един затънал камион.
— Русия е преголяма. Преголяма, казвам ти. Човек се загубва в нея.
Гребер кимна с глава и оправи платнищата, с които бе завил краката си. За момент се почувствува като дезертьор. Безмълвна, ротата му се бе наредила на селския площад. А той се връща назад. Сам. Другите оставаха, а той се връща. Те трябваше да вървят на фронта. „Заслужил съм го — успокояваше се Гребер. — Сам Рае го каза. Но защо ми идват такива мисли в главата? Сигурно защото ме е страх, че ще ме настигнат и върнат обратно.“
Няколко километра по-нататък настигнаха камион с ранени, който боксуваше, затънал в снега. Спряха и провериха носилките. Двама души бяха умрели. Свалиха ги и вместо тях взеха трима ранени от другия камион. Гребер помогна да ги качат. Двама души бяха с ампутирани крака, третият, ранен в лицето, можеше да пътува седнал. Ранените, които останаха, ругаеха и викаха. Но те бяха тежко ранени, на носилки, за които действително нямаше място. Всички ранени бяха обзети от страх, че в последния момент ще бъдат настигнати от войната.
— Какво се е случило?
— Счупване на оста — изръмжа шофьорът на затъналата кола.
— Счупване на оста? В снега?
— Не си ли чувал, новак с новак, че един си счупил пръста, когато си бъркал в носа.
— Да, ясно. Все пак имаш щастие поне, че не е вече истинска зима. Иначе хората ти щяха да измръзнат до един.
Те продължиха пътя си. Шофьорът се облегна назад.
— Случи ми се преди два месеца — каза той. — Скоростите ми не бяха в изправност. Движех се много бавно. Ранените започнаха да измръзват на носилките. Нищо не можех да направя. Когато най-сетне пристигнахме, бяха останали само шестима. Разбира се, с измръзнали ръце, крака и носове. Да те ранят в Русия през зимата не е шега.
Той извади от джоба си парче тютюн за дъвчене и отхапа от него.
— А ранените, които можеха да ходят! Те вървяха пеш. През нощта, в студа. Винаги, когато настигах някоя колона, искаха да щурмуват колата. Увисваха по вратите и стъпалата като оси. Трябваше да ги изтласкваме.
Гребер кимна разсеяно с глава и погледна назад, Селото не се виждаше вече. Беше изчезнало зад една снежна преспа. Нямаше нищо друго, освен небе и равнина, по която се носеха на запад. Беше по обед. Слънцето едва пробиваше сивото небе. Снегът слабо блещукаше. Ненадейно нещо се пречупи в Гребер, странна топлина обля цялото му същество и той за пръв път осъзна, че се е спасил, че се отдалечава от смъртта, че бяга далеч от нея. Обладан от това ново чувство, той гледаше втренчено отъпкания сняг, който изчезваше под колелата метър след метър, а всеки изминат метър на запад представляваше сигурност и водеше към родината, към необхватния живот зад спасителния хоризонт.
Шофьорът го бутна неволно, когато сменяше скоростта. Гребер се сепна. Той бръкна в джоба си и измъкна пакет цигари.
— Вземи — каза той.
— Благодаря — отвърна шофьорът, без да погледне. — Не съм пушач. Употребявам само тютюн за дъвчене.
5
Теснолинейката спря. Слънцето къпеше в светлината си малка гара, боядисана в защитни цветове. От къщите наоколо бяха останали само развалини, вместо тях бяха построени няколко бараки с боядисани също в защитни цветове покриви и стени. Няколко вагона стояха на релсите. Руски военнопленници ги разтоварваха. Теснолинейката се свързваше тук с широка линия. Ранените бяха приютени в една от бараките. Тези, които можеха да ходят, насядаха на грубо скованите пейки. При тях отидоха няколко отпускари. Стараеха се да минат незабелязани, от страх да не бъдат върнати обратно на фронта.
Денят беше мрачен. Сивото небе пръскаше уморена, белезникава светлина, която играеше по замърсения сняг. Отдалеч се чуваше бръмченето на самолетни мотори. Шумът не идеше от небето, сигурно някъде наблизо имаше скрито летище. По-късно една ескадрила прелетя над гарата, започна да се издига във въздуха и скоро вече изглеждаше като ято чучулиги. Гребер дремеше. „Чучулиги — помисли си той. — Мир.“ При влизането в бараката на двама военни полицаи всички се сепнаха.
— Документи!
От тях лъхаше здраве и спокойствие на хора, които не се намират в опасност. Униформите им бяха безупречни, оръжието — почистено, и всеки от тях тежеше поне с десет кила повече, отколкото който и да е от отпускарите.
Войниците показаха мълчаливо своите разрешения за отпуск. Полицаите ги прегледаха внимателно, преди да им ги върнат. Накараха ги да покажат и военните си книжки.
— Ядене има в барака N 3 — каза накрая по-възрастният. — И се стегнете. На какво приличате. Или искате да пристигнете в родината като свини.
Групата отпускари се отправи към барака N 3.
— Проклети копои! — изруга един войник с черно брадясало лице. — Големи уста, но далеч от куршума! Отнасят се с нас като с престъпници!
— При Сталинград такива като тях разстреляха за дезертьорство десетки войници, които бяха загубили полка си — каза друг войник.
— Ти бил ли си при Сталинград?
— Ако съм бил при Сталинград, сега нямаше да съм тук. Никой не можа да се измъкне от чувала.
— Слушай — каза един възрастен подофицер. — На фронта можеш да говориш каквото си искаш. Но тук е друго. Отсега нататък по-добре си затваряй устата, ако искаш да си нямаш неприятности, нали ме
