разбираш?
С канчетата за ядене в ръка те се наредиха на опашка. Чакаха повече от час. Никой не напусна мястото си. Мръзнеха, но чакаха. Бяха свикнали. Най-сетне им сипаха по един черпак чорба, в която плуваха малко картофи, месо и зеленчук.
Войникът, който каза, че не е бил при Сталинград, се огледа внимателно.
— Би ме учудило, ако и полицаите ядат същото.
— Ама че грижи имаш! — каза презрително подофицерът.
Гребер започна да сърба чорбата. „Поне е топла — каза си той. — В къщи ще бъде съвсем друго.“ Ще готви майка му. Може би ще има дори суджуци, и лук, и картофи, а за десерт — пудинг от къпини с крем ванилия.
Трябваше да чакат до късно през нощта. Военни полицаи ги провериха още два пъти. Прииждаха все нови и нови ранени. С всеки ешелон отпускарите ставаха все по-неспокойни. Страхуваха се да не би да ги оставят. Най-сетне, след полунощ, влакът беше композиран. Беше по-студено и по небето блестяха ярки звезди. Никой не им се радваше — те означаваха добри условия за бомбардировки. Природата сама по себе си отдавна нямаше стойност за войниците, тя беше само добра или лоша във връзка с войната. Като закрила или като опасност.
Изнесоха ранените. Трима от тях върнаха веднага. Бяха умрели. Носилките останаха на перона. Тези на умрелите бяха без одеяла. Никъде не се виждаше светлина.
Дойде редът и на ранените, които можеха да ходят. Провериха ги най-внимателно. „Няма да ни вземат — помисли си Гребер. — Много са. Влакът е пълен.“ Той се взря безцелно в нощта. Сърцето му биеше. Невидими самолети бръмчаха по небето. Той знаеше, че са немски, но все пак го беше страх много повече отколкото на фронта.
— Отпускарите! — извика някой най-сетне.
Групата се придвижи трескаво напред. Отново проверка от военната полиция. При последния контрол всеки бе получил една бележка, която сега трябваше да предаде. Покатериха се във вагоните. Няколко ранени се бяха вече настанили. Отпускарите се блъскаха и бутаха. Някой изкомандува със силен глас. Всички трябваше отново да слязат и да се подредят. Заведоха ги до следващия вагон, където също така вече бяха насядали ранени. Разрешиха им да се качат. Гребер си намери място по средата на скамейката. Не искаше да седи до прозореца. Той знаеше, че в случай на бомбардировка най-опасно е там.
Влакът не тръгваше. В купето беше тъмно. Всички чакаха. Навън шумът затихна, но влакът не тръгваше. Минаха двама военни полицаи, които водеха един войник. Мина и група руси, които мъкнеха каси с боеприпаси. След това се показаха няколко есесовци, които оживено говореха помежду си. Влакът все още не потегляше. Първи започнаха да ругаят ранените. Те имаха право за това. Сега за сега нищо по-лошо не можеше да ги сполети.
Гребер облегна глава назад. Опита се да заспи със желанието да се събуди чак когато влакът тръгне, но не му се удаваше. Вслушваше се във всеки звук. Различаваше в тъмнината очите на спътниците си. Бледата светлина на снега и звездите, която идваше отвън, се отразяваше в тях и те блестяха. Не беше достатъчно светло, за да различи лицата. Само очите. Купето беше изпълнено с тъмнина и неспокойни очи и сред тях — белите петна на превръзките.
Влакът тръгна, но веднага отново спря. Чуха се викове. След малко затракаха врати. Свалиха две носилки на перона. Двама умрели повече. „Две места повече за живите — си каза Гребер. — Дано само в последния момент не пристигнат нови ранени!“ Една и съща мисъл вълнуваше всички.
Влакът тръгна отново. Перонът се плъзна бавно покрай вагоните. Военни полицаи, пленници, есесовци, купчини каси — и след това изведнъж се появи равнината. Всички се наведоха към прозореца. Не им се вярваше още. Очакваха, че влакът пак ще спре.
Но той се носеше все по-нататък и по-нататък и постепенно тракането се превърна в равномерен ритъм. Минаваха покрай танкове и оръдия, покрай войскови части, които гледаха след вагоните. Изведнъж Гребер почувствува умора. „У дома — помисли си той. — У дома. Боже мой, не смея да се радвам.“
На сутринта валеше сняг. Спряха на една гара, за да получат кафе. Гарата се намираше на края на малко градче, от което не бе останало много нещо. Умрелите бяха свалени. Влакът направи маневра. С кафето в ръка Гребер се върна тичешком в своя вагон. Той не посмя да слезе, за да получи хляб.
Един патрул премина през влака, за да свали леко ранените. Те трябваше да останат в градската болница. Новината се разпространи бързо във вагона. Ранените в ръцете се хвърлиха към клозетите, за да се скрият. Сбиха се кой да влезе. Разярени и отчаяни, те се дърпаха един друг и никой не успяваше да затвори вратата зад себе си.
— Идат! — извика внезапно някой отвън.
Блъсканицата спря и всички се пръснаха. Двама успяха да се вмъкнат в клозета и затвориха вратата. Друг, който бе паднал на пода, разглеждаше поставената си в шина ръка. Продълговатото червено петно на превръзката ставаше все по-голямо. Трети отвори вратата, която беше от другата страна на перона, с мъка слезе по стъпалата, навън в снежната буря, и се прилепи до вагона. Останалите седнаха по местата си и зачакаха.
— Затворете вратата! — каза някой. — Иначе веднага ще го открият.
Гребер дръпна вратата. За момент той видя през виелицата бялото лице на войника, който беше клекнал до вагона.
— Искам да се върна в къщи — каза раненият с кървящата превръзка. — Два пъти ме пращаха в лазарет и винаги ме връщаха обратно на фронта, без никаква отпуска. Искам да се върна в родината.
Той гледаше здравите отпускари с ненавист. Никой не му отговори. Мина много време, докато дойде патрулът. Двама души минаваха през вагоните, няколко други пазеха навън ранените, определени да останат. Един от извършващите проверката беше младши лекар. Той поглеждаше повърхностно удостоверенията на ранените.
— Слизайте! — казваше той с безразличие, като вземаше вече удостоверението на следващия.
Един от войниците продължаваше да седи. Беше дребен посивял човек.
— Хайде навън, дядка! — каза полицаят, който придружаваше младшия лекар. — Не чу ли?
Войникът не мръдна. Рамото му беше превързано.
— Вън! Слизай! — повтори полицаят.
Войникът остана на мястото си. Той бе стиснал устни и гледаше пред себе си, като че ли нищо не разбираше. Полицаят застана с разкрачени крака пред него.
— Трябва ти специална покана, а? Ставай веднага! Войникът все още се правеше, че не чува.
— Ставай! — изруга ядосано полицаят. — Не виждаш ли, че с тебе говори началник? Или ти се иска военен съд?
— Спокойствие — каза младшият лекар. — Само спокойствие.
Лицето му беше розово и клепачите без мигли.
— Тече ви кръв — обясни той на човека, който се беше борил за място в клозета. — Трябва да ви превържем. Слезте!
— Аз… — започна войникът. В това време се качи още един полицай. Заедно с другия, те подхванаха под здравата мишница посивелия войник и го изтласкаха навън. Войникът едва-едва изохка, без да помръдне лицето си. След това един от тях го хвана около бедрата и го изнесе като лек пакет от купето. Полицаят извърши това без усилие и без грубост. Войникът не викаше повече. Той се изгуби между другите ранени, които чакаха като стадо животни на перона.
— Е, какво? — запита младшият лекар.
— Не мога ли да продължа след като ме превържат, господин старши докторе? — запита войникът с кървящата превръзка.
— Ще видим. Възможно е. Но най-напред трябва да ви превържа.
Войникът слезе с отчаян израз на лицето. Той бе нарекъл младшия лекар старши, но и това не бе помогнало. Полицаят натисна вратата на клозета.
— Разбира се — каза той презрително. — Нещо по-умно няма да им дойде на ум. Винаги същото.
— Отваряйте — изкомандува той. — Бързо! Вратата се отвори. Един от войниците излезе.
— Голям хитрец си — изръмжа полицаят. — Защо се заключваш? На криеница ли си играеш?
— Имам диария. Мисля, че клозетът е за това.
