— Така ли? И то точно сега? Мислиш, че ти вярвам?
Войникът разтвори шинела си. На гърдите му висеше железният кръст първа степен. Той погледна гърдите на полицая, на които нямаше нищо.
— Да — отвърна той спокойно. — Трябва да ми вярвате.
Полицаят почервеня. Лекарят го изпревари.
— Слезте, моля — каза той, без да поглежда войника.
— Вие не проверихте каква ми е раната.
— Това се вижда от превръзката ви, Слезте, моля ви.
Войникът се усмихна едва забележимо.
— Добре.
— Тука изглежда свършихме? — каза нервно лекарят.
— Да.
Полицаят погледна отпускарите. Всеки от тях държеше документите си в ръка.
— Да, готово — отвърна той и последва лекаря.
Вратата на клозета се отвори безшумно. Един ефрейтор, който също се беше скрил вътре, се промъкна в купето. Лицето му беше оросено с едри капки пот. Той се отпусна на пейката.
— Отиде ли си? — попита той след малко.
— Изглежда.
Ефрейторът стоя дълго, без да проговори. Потта се стичаше по лицето му.
— Аз ще се моля за него — каза той накрая. Всички го погледнаха.
— Какво? — запита някой с недоумяващ глас. — На всичко отгоре искаш и да се молиш за тази полицейска свиня.
— Не, не за свинята. За този, който беше заедно с мен в клозета. Той ме посъветва да остана вътре, щял сам да оправи работата. Къде е той?
— Вън. Оправи работата. Той така ядоса дебелата свиня, че тя пропусна да провери.
— Аз ще се моля за него.
— Хубаво де, моли се, щом ти се иска.
— Да, на всяка цена. Казвам се Лютене. На всяка цена ще се моля за него.
— Добре. Сега обаче си затвори устата. Моли се утре или чакай поне да тръгне влакът — каза някой.
— Аз ще се моля. Трябва да си ида в къщи. Няма да получа отпуска, ако остана тук, в лазарета. Трябва да се върна в Германия. Жена ми има рак. На 36 години е. Навърши 36 през октомври. Вече четири месеца е на легло.
Той обходи с блуждаещ поглед съседите си един след друг. Никой не отвърна. Беше твърде обикновена работа.
Един час по-късно влакът продължи. Войникът, който бе слязъл по стъпалата, не се яви повече. „Сигурно са го хванали“ — си каза Гребер.
По обед влезе един подофицер.
— Иска ли някой да се бръсне?
— Какво?
— Да се бръсне! Аз съм бръснар. Имам отличен сапун. Още от Франция.
— Бръснене? Когато влакът е в движение?
— Разбира се. Току-що бръснах в офицерския вагон.
— Колко струва?
— Петдесет пфенинга. Половин марка. Много евтино, като имате пред вид, че най-напред трябва да ви острижа брадите.
— Добре.
Някой извади пари.
— Но ако ме порежеш, няма нищо да получиш.
Бръснарят постави канчето за сапун на пейката и извади ножица и гребен от джоба си. Със себе си носеше и една голяма книжна кесия, в която слагаше отрязаните косми. След това започна да сапунисва. Бръснеше до един от прозорците.
Пяната беше толкова бяла, като че ли бръснарят сапунисваше със сняг. Той беше много сръчен. Трима души пожелаха да бъдат избръснати. Ранените се отказаха. Гребер беше четвъртият. Той наблюдаваше тримата, които вече бяха избръснати. Изглеждаха особено. От студа и вятъра лицата им бяха червени и на петна; кожата на брадите им лъщеше. Това бяха наполовина войнишки лица, наполовина лица на канцеларски плъхове. Гребер чуваше как стърже бръсначът. Бръсненето го развесели. Първият допир с родината, още повече, че това удоволствие бе доставяно от по-висок чин. Струваше му се, че вече носи цивилни дрехи.
Следобед влакът отново спря. На перона бе докарана една походна кухня. Отидоха да получат ядене. Лютене не дойде с тях. Гребер забеляза, че устните му се движат бързо и безмълвно. Той държеше здравата си ръка в такова положение, сякаш притискаше с нея друга невидима ръка. Лявата ръка беше превързана и над нея бе наметната куртката му. Сипаха им зелева чорба — полуизстинала.
Беше се вече стъмнило, когато пристигнаха на границата. Всички слязоха от влака. Отпускарите бяха строени и заведени в една станция за обезвъшляване. Те предадоха дрехите си и насядаха голи по пейките в бараката, за да могат въшките да умрат по телата им. Помещението беше топло, водата — топла, и им дадоха сапун, който миришеше силно на карбол. За пръв път от месеци насам Гребер се намираше в една действително отоплена стая. Наистина понякога на фронта те имаха печки, но там се стопляше само тази страна на тялото, която беше до огъня, другата мръзнеше. А тук цялото помещение беше топло. Най-сетне и костите можеха да се размръзнат. Костите и черепът. Черепът беше вледенен от по-дълго време.
Те седяха, търсеха въшки и ги чукаха с нокти. Гребер нямаше въшки по главата. Има старо правило, че въшките, които се загнездват в космите по тялото и в дрехите, не се качват по главата. Въшките не нарушаваха териториите си, те не познаваха войната.
Топлината му подейства приспивателно. Той гледаше бледите тела на другарите си, подутите премръзнали крака и червени белези от раните. Изведнъж те не бяха вече войници. Униформите им висяха някъде на парата; те бяха обикновени голи хора, които чукаха въшки. Веднага разговорът им стана друг. Не говореха вече за война. Говореха за ядене и за жени.
— Жена ми има дете — каза един от тях на име Бернхард. Той седеше до Гребер и имаше въшки във веждите, които ловеше с помощта на малко огледалце.
— Две години не съм си бил в къщи, а детето е на четири месеца. Тя твърди, че е на четиринадесет и че било от мен. Но майка ми писа, че е от един русин. Жената започна да ми пише за това едва от десет месеца насам. Преди това никога. Вие какво мислите?
— Случва се — отвърна безучастно един с плешива глава.
— Има много деца на военнопленници по селата.
— Така ли? Добре де, но какво да правя?
— Аз бих изгонил жената — заяви друг един, който превързваше краката си. — Това е свинщина.
— Свинщина? Защо да е свинщина?
Плешивият махна с ръка.
— Във време на война е другояче. Трябва човек да го разбира. Какво е детето? Момче или момиче?
— Момче. Пише, че приличало на мен.
— Ако е момче, то може да го задържиш. Ще ти бъде от полза. В селската работа човек винаги се нуждае от помощ.
— Но нали е половин русин…
— Какво от това? Русите са арийци. А родината се нуждае от войници.
Бернхард сложи огледалото настрана.
— Работата не е чак толкова проста. Теб ти е лесно да говориш. Нали не е на твоята глава.
— Нима щеше да ти е по-приятно, ако някой тлъст германски бик бе направил дете на жена ти?
— Разбира се, не.
— Виждаш ли?
