— Непременно ли трябва гробовете да са издадени над земята?
— Вероятно не. Обаче така сме свикнали.
Те продължиха обхода. Гребер забеляза, че кръстът на Райке липсваше. Експлозиите го бяха захвърлили някъде в тъмнината.
Шнайдер се спря и наостри слух.
— Край на твоята отпуска — каза той.
И двамата се ослушаха. Внезапно фронтът се беше оживил. Светещи парашути и ракети висяха на хоризонта. Артилерийският огън бе станал по-силен и по-равномерен. Чуваха се избухвания на мини.
— Барабанен огън — каза Шнайдер. — А това значи, че отново ще ни пратят на първа линия. Край на отпуската ти!
— Да.
Те продължиха да се ослушват. Шнайдер беше прав. Това, което чуваха, не приличаше на местна схватка. Започваше тежка артилерийска подготовка по целия неспокоен фронт. Навярно утре сутринта щеше да започне общата атака. През нощта беше паднала мъгла и видимостта ставаше все по-слаба. Сигурно русите щяха да нападнат, прикрити зад завесата от мъгла, както преди две седмици, когато ротата загуби двадесет и четирима души.
Отпуската отиде по дяволите. И без това Гребер много не вярваше. Дори не беше писал на родителите си. Откакто стана войник, само два пъти си бе ходил в къщи, а и последната отпуска му се струваше толкова отдавна, сякаш не е била. Преди почти две години. Или двадесет години. Все едно. Той не почувствува дори разочарование. Обзе го само чувство на празнота.
— Откъде искаш да минеш? — запита Шнайдер.
— Все ми е едно. Вдясно?
— Добре, аз ще тръгна вляво.
Мъглата падна още по-ниско и стана по-гъста. Сякаш газеха в млечна каша, която стигаше вече до шията и кипеше, макар да беше студена. Като че ли главата на Шнайдер се понесе по нея и отплува. Гребер тръгна вдясно и направи голям кръг около селото. От време на време потъваше в мъглата, появяваше се отново и виждаше на края на млечната каша многоцветните светлини на фронта. Огънят ставаше все по- силен. Той не знаеше колко време бе вървял, когато чу няколко откъслечни изстрела. „Шнайдер — помисли си той. — Сигурно нервите му не са издържали.“ След това чу отново изстрели, а после и викове. Той се наведе, потъна в мъглата и чакаше със заредена пушка. Виковете се приближаваха. Някой извика неговото име. Той отговори.
— Къде си?
— Тук.
Гребер вдигна за момент глава над мъглата и за предпазливост отскочи една крачка встрани. Никой не стреля. Гласът се чуваше все по-близо, обаче в мъглата и нощем беше много трудно да се определят разстоянията. Изведнъж позна Щайнбренер.
— Негодяи! Издебнаха Шнайдер. Удариха го в главата.
Отново партизани. Те се бяха промъкнали в мъглата. Червената брада на Шнайдер им е била по всяка вероятност сигурен прицел. Навярно те са се надявали да изненадат заспалата рота, но разчистванията им бяха попречили. Все пак бяха издебнали Шнайдер.
— Бандити! Не можем да ги преследваме в тая проклета каша.
Лицето на Щайнбренер беше влажно от мъглата. Очите му искряха.
— Трябва да патрулираме по двама — каза той. — Заповед от Рае. И недалеч един от друг.
— Добре.
Те се отдалечиха един от друг толкова, колкото да Могат да се разпознават. Щайнбренер напрягаше зорко поглед и се промъкваше внимателно в мъглата. Той беше добър войник.
— Иска ми се да пипнем някого от тях — прошепна той. — Зная какво бих го направил тук в мъглата. Една кърпа в муцуната, за да не може да вика, ръцете и краката завързани, и тогава! Не можеш да си представиш колко дълго можеш да теглиш око от орбитата, без то да се откъсне.
Той направи такова движение с ръцете си, като че ли сплескваше бавно нещо.
— Представям си — каза Гребер.
„Шнайдер — помисли си той. — Ако бях тръгнал вляво, вместо вдясно, мен щяха да убият.“ При тази мисъл той не изпита особено чувство. Не му се случваше за пръв път. Войникът дължи живота си на случая. Те продължиха да търсят, докато дойде смяната. Не намериха никого. Огънят се изтегли назад. Съмна се. Атаката започна.
— Тръгнаха — каза Щайнбренер. — Ех, да бяхме сега напред. При такава атака винаги има нужда от заместници. За няколко дни можеш да станеш подофицер.
— Или да те премажат танковете.
— Ех, че си и ти! На вас, старите, все черни мисли ви идват. Така нищо не се постига. Не всички умират.
— Не, разбира се. Иначе нямаше да има повече война.
Те пропълзяха в избата. Гребер легна и се опита да заспи. Не му се удаваше. Слушаше канонадата на фронта.
Денят дойде сив и влажен. Фронтът бушуваше. В боя бяха хвърлени танкове, на юг изтеглянето беше вече започнало. Гърмяха мотори на самолети. Моторизирани войски се носеха по степта. Ранените се връщаха назад. Ротата чакаше заповед да бъде хвърлена в боя.
Към десет часа при Рае извикаха Гребер. Ротният командир беше сменил квартирата си. Живееше в другия край на каменната къща, който не беше още срутен. В съседство се намираше канцеларията.
Подът в помещението на Рае беше от пръст. Мебелировката се състоеше от трикрак стол, голяма счупена печка, върху която бяха нахвърляни няколко одеяла, походно легло и маса. През счупения прозорец се виждаше ров от бомба. Прозорецът бе запушен с картон, вътре беше студено. На масата имаше спиртник с кафениче.
— Отпуската ви е разрешена — каза Рае. Той сипа кафето в една шарена чаша без дръжка. — Разрешена е. Учудвате се, нали?
— Тъй вярно, господин лейтенант.
— И аз също. Разрешителното е в канцеларията. Идете да го вземете. И изчезвайте незабавно. Гледайте да ви вземе някоя кола. Чакам всеки момент да забранят отпуските. Ако заминете, значи ви няма. Разбирате ме, нали?
— Тъй вярно, господин лейтенант.
Като че ли Рае искаше да каже още нещо, но се подвоуми, заобиколи масата и подаде ръка на Гребер.
— Всичко хубаво и побързайте. Вие отдавна чакате ред. Заслужавате отпуската.
Рае се обърна и отиде до прозореца. Той беше прекалено висок за него. Трябваше да се наведе, за да погледне навън.
Гребер направи кръгом и като заобиколи къщата, отиде в канцеларията. Като минаваше край прозореца, той забеляза ордените на Рае. Главата му не се виждаше.
Писарят му подаде подпечатаното и подписано разрешително.
— Голям късмет имаш — каза той намръщено. — Дори не си женен, нали?
— Не съм, но от две години не съм бил в отпуск.
— Голям късмет — повтори писарят. — Да получиш отпуск точно в този момент.
— Не съм го избрал сам.
Гребер се отправи към избата. Той не вярваше вече в отпуска и затова не си беше стегнал багажа. Нямаше и какво много да приготвя. Бързо прибра нещата си. Между тях имаше една емайлирана руска икона, която искаше да подари на майка си. Беше я намерил някъде по пътя.
Когато вдигна очи, той забеляза пред себе си Хиршланд с лист в ръка.
— Какво има? — запита Гребер и си помисли: „Спират отпуските, пак ме нагласиха.“
Хиршланд се убеди с поглед, че бяха сами.
— Заминаваш ли? — запита тихо той.
— Да — отговори Гребер с чувство на облекчение.
