— Не, Ернст. Ние объркахме мащабите. Живяхме десет години изолирани — затворени в една страшна, ужасна, безчовечна и същевременно смешна горделивост. Обявиха ни за народ от господари, на които другите трябва да служат като роби.
Той се засмя горчиво.
— Народ от господари — да се подчиняваш на всеки тъпак, на всеки шарлатан, на всяка заповед — нима това се нарича народ от господари? Ето отговорът — всичко, което виждаш наоколо. Разбира се, както винаги невинните пострадват много повече от виновните.
Гребер го гледаше втренчено. Фрезенбург беше единственият човек тук на фронта, в когото действително имаше доверие. Двамата бяха от един и същи град и се познаваха отдавна.
— След като знаеш всичко това — каза той накрая, — защо тогава си тук?
— Защо съм тук? Вместо в концентрационен лагер? Или разстрелян заради дезертьорство?
— Не искам да кажа това. Но не беше ли през 1939 година вече стар, за да те мобилизират? Защо стана доброволец?
— Тогава бях стар. Но междувременно положението се измени. Сега вземат и по-стари набори от мен. Обаче това не е важното. Няма извинение. Въпросът не се разрешава и с това човек да е тук. Навремето си втълпявахме в главата, че не трябва в решителния час да изоставим родината и не се питахме кой е виновен и кой започна войната. Да, това беше подлост, подобна на тази, когато избирахме Хитлер, за да предотвратим уж по-лошото. Пред самите нас ние винаги намираме оправдание. Оправдания и подлости от начало до край.
Той удари силно с бастуна си по снега. Кучето отскочи безшумно и избяга зад черквата.
— Предизвикахме Бога, Ернст, разбираш ли?
— Не — отвърна Гребер. Той не искаше да разбере. За момент Фрезенбург замълча.
— Ти не можеш да разбереш — каза той след това по-спокойно. — Твърде си млад. Познаваш само колективната истерия и войната. Но аз си спомням предишната война и периода, който последва.
Той се усмихна отново. Едната половина на лицето му се усмихваше, другата оставаше неподвижна. Усмивката се отвръщаше от нея като уморена вълна.
— Бих искал да бъда оперен певец — каза той. — Тенор с празна глава и силен глас. Или старец, или дете. Не, дете не. Това, което ще дойде, не ме привлича. Войната е загубена, поне това вярвам знаеш.
— Не.
— Всеки генерал, който има чувство за отговорност, щеше отдавна да се откаже. Бием се за нищо. За нищо — повтори той. — Дори не и за поносими условия за мир.
Той вдигна ръка и посочи към мрачния хоризонт.
— С нас повече няма да преговарят. Ние хазяйничехме тук като Атила и Чингиз хан. Ние нарушихме всички договори и човешки закони. Ние…
— Не ние, а есесовците — забеляза Гребер отчаяно.
Той бе потърсил Фрезенбург, за да избегне Имерман, Зауер и Щайнбренер. Искаше му се да разговаря с него за старото мирно градче край реката, за алеите, засадени с липи, и за младежките години, а ето че сега стана по-лошо и отпреди. Напоследък всичко като че ли се въртеше в някакъв омагьосан кръг. От другите той не бе очаквал помощ, но от Фрезенбург — да. Не бе го виждал отдавна в бъркотията на отстъплението. И сега именно от него чу това, от което се страхуваше и към което искаше да пристъпи бавно, в спокойствието и самотата на домашното огнище.
— Есесовците! — отвърна Фрезенбург с ненавист. — Само за тях се бием още. За есесовците, за гестапото, за лъжците и мошениците, за фанатиците, убийците и лудите — само за да могат да се задържат още една година на власт. Само за това, за нищо друго. Войната отдавна е загубена.
Беше се мръкнало. Затвориха вратите на черквата, за да не прониква светлина навън. Тъмни фигури се появиха на останалите без стъкла прозорци и ги закриха с одеяла. Затъмнени бяха и входовете на избите и подслоните.
Фрезенбург погледна нататък.
— Превърнахме се на къртици. Такива сме и в прокълнатите си души. Далеч отидохме в падението си.
Гребер извади една начената кутия цигари и му предложи. Фрезенбург отказа.
— Изпуши ги сам, или ги вземи със себе си, за в къщи. Аз имам достатъчно. Гребер поклати глава.
— Вземи…
Фрезенбург се усмихна бегло и взе една цигара.
— Кога заминаваш?
— Не зная. Нямам още разрешение.
Гребер вдъхна дълбоко цигарен дим. Добре бе да имаш цигари. Понякога по-добре дори и от приятели. Цигарите не те объркват. Те са безмълвни и добри.
— Не зная — каза той. — От известно време вече нищо не зная. Преди всичко беше ясно, а сега всичко е объркано. Бих искал да заспя и да се пробудя в друго време. Но това би било много леко. Твърде късно започнах да мисля. Никак не се гордея с това.
Фрезенбург прокара ръка по белега на лицето си.
— Не се безпокой. През последните десет години ни пълнеха ушите с толкова много пропаганда, че сега човек се дразни, когато чуе нещо друго. Особено, когато чуе тихия глас на съмнението и съвестта. Познаваш ли Полман?
— Беше ни учител по история и вероучение.
— Посети го, като заминеш в отпуск. Може би е още жив. Поздрави го от мен.
— Защо да не е жив. Нали не е войник?
— Не.
— Тогава сигурно е жив. Надали е по-стар от 65 години.
— Поздрави го от мен.
— Добре.
— А сега трябва да си вървя. Пожелавам ти всичко хубаво, може би вече няма да се видим.
— Не преди да се върна. Но това няма да трае дълго. Само три седмици.
— Да, вярно. Тогава още веднъж всичко хубаво.
— И на теб също.
Фрезенбург се отдалечи, като крачеше тромаво в снега. Той се отправи към ротата си, разквартирувана в съседното разрушено село. Гребер го проследи с поглед, докато изчезна в мрака. След това тръгна обратно. Пред черквата видя тъмната сянка на кучето. Вратата се отвори и една съвсем тясна ивица светлина проблесна за миг. Платнищата бяха окачени на входа. Малкото светлина го стопли и той почти щеше да почувствува нещо родно, ако не знаеше откъде идва тя. Приближи се до кучето. То отскочи и Гребер забеляза двете повредени статуи навън в снега до ръждясалото колело. Бяха ги изнесли. Вътре всяко местенце беше необходимо.
Той се приближи към избата, в която бе отседнал неговият взвод. Над развалините небето руменееше. Малко настрани от черквата лежаха мъртъвци. В топящия се сняг бяха намерени още три стари трупа, чак от октомври, разложени и с цвета на пръстта. До тях бяха проснати други, починали следобед в черквата. Те бяха бледи, отблъскващи и сякаш решени да се борят още, преди да се отдадат на земята.
4
Те се събудиха. Избата трепереше. Ушите бучаха. Навсякъде падаше мазилка. Противовъздушните оръдия стреляха без почивка.
— Излизайте навън! — извика някой от новобранците.
— Тишина! Никаква светлина!
— Навън от този капан!
— Идиот! Къде отиваш? Тихо! Дявол да ви вземе, всички ли сте новобранци?
Глух удар разтърси отново избата. Нещо се срути в тъмнината. Камъни, мазилка и трески се сипеха върху главите. Бледи светкавици профучаваха през отвора на тавана.
— Там има затрупани!
