— Тихо! Само част от стената падна.
— Навън! Преди да бъдем живи погребани. На рамките на входната врата се откроиха неясни фигури.
— Глупаци! — изруга някой. — Стойте тука! Поне няма парчета от бомби.
Другите не му обърнаха внимание. Неукрепената изба не им вдъхваше доверие. Те имаха право толкова, колкото и тези, които останаха. Касаеше се до случайност; опасността от затрупване не беше по-малка от тази да бъдат засегнати от падащите парчета снаряди.
Всички бяха в напрегнато очакване. Стомасите им се присвиваха и дишането им беше задъхано. Чакаха следващото попадение. То не би трябвало да закъснее. Но не идваше. Вместо това отекнаха няколко експлозии надалече, бързо една след друга.
— Проклета работа — изруга някой. — Къде са нашите изтребители?
— Над Англия.
— Дръж си устата — извика Мюке.
— Над Сталинград — каза Имерман.
— Дръж си устата!
Между два изстрела на противосамолетните оръдия се чу шум на мотори.
— Ето ги! — извика Щайнбренер. — Това са нашите.
Всички се ослушаха. Сред страхотния шум зачести картечен огън. Последваха три експлозии. Изглежда, че бомбите паднаха точно зад селото. Бледа светлина нахлу в избата и в същия момент с бясна бързина избухнаха бели, червени и зелени пламъци, земята се вдигна нагоре и се разби в буря от гръмотевици, светкавици и мрак.
В последвалата тишина се чу шум от срутване и викове отвън. Гребер напипа пътя под дъжд от мазилка. „Засегнаха черквата“ — помисли си той и изпита такова чувство на празнота, като че от тялото му бе останала само кожата, а всичко друго бе изсмукано. Входът на избата не беше още затрупан. Когато заслепените му очи започнаха да виждат, те различиха едно сиво петно. Гребер можеше да се движи. Не бе ранен.
— Дявол да го вземе — каза Зауер до него. — Съвсем близо. Струва ми се, че цялата изба е срутена.
Те пропълзяха натам. Вън адският шум се поднови. От време на време се чуваха командите на Мюке. Един камък го бе ударил по челото. В припламващата светлина черна кръв се стичаше по лицето му.
— Хайде, всички на работа! Разчиствайте. Кого няма?
Никой не отговори. Въпросът бе прекалено безсмислен. Гребер и Зауер разчистваха тухлите и камъните. Напредваха твърде бавно. Железни подпори и големи блокове им пречеха. Не виждаха почти нищо под бледото небе и огъня на експлозиите.
Гребер си проправи път между тухлите и се промъкна покрай срутената част на избата. От време на време прилепваше ухо до стената и ръцете му опипваха напуканата повърхност. Той се вслушваше напрегнато, за да долови в големия шум викове или охкания, като едновременно търсеше някакъв отвор към вътрешността на избата. Така беше по-добре, отколкото да разчиства безцелно. При затрупания времето играе съдбоносна роля.
Внезапно напипа една ръка, която помръдваше.
— Тук има някого — извика той.
Гребер започна да рови и да търси главата. Не успя да я намери и затова разтърси ръката, която продължаваше да се движи.
— Къде си? Кажи нещо! Обади се, къде си! — извика той.
— Тук — прошепна затрупаният съвсем близо до ухото му в една пауза между експлозии. — Не дърпай! Целият съм затрупан.
Ръката отново помръдна. Гребер разчисти тухлите наоколо. Намери лицето. Напипа устата.
— На помощ! — извика той. — Тук има човек. Имаше място само за няколко души. Гребер чу гласа на Щайнбренер.
— Мини оттатък! Пази му лицето. Ние ще разравяме от тук.
Гребер се отдръпна. Останалите работеха бързо в тъмнината.
— Кой е? — запита Зауер.
— Не зная. Гребер се наведе.
— Кой си?
Затрупаният каза нещо, Гребер не го разбра. До него работеха другите. Те къртеха и разчистваха блоковете.
— Жив ли е още? — запита Щайнбренер.
Гребер опипа с ръка лицето му. Беше неподвижно.
— Не зная — каза той. — Преди няколко минути живееше още.
Трясъкът започна отново. Гребер се наведе до самото лице на затрупания.
— Ей сега ще те изровим — извика той. — Чуваш ли ме?
Стори му се, че почувствува слаб дъх на бузата си, но може би се лъжеше. Над него Щайнбренер, Зауер и Шнайдер продължаваха да работят, като се задавяха от гъстия прах.
— Не отговаря вече.
— Не можем да продължим.
Зауер удари с лопатата си, чу се ясен звън.
— Това са железни подпори и каменните блокове са твърде големи. Трябва ни светлина и инструменти.
— Никаква светлина — извика Мюке. — Който светне, ще бъде разстрелян.
Те самите знаеха, че да се свети при въздушно нападение, беше равно на самоубийство.
— Говедо с говедо! — изруга Шнайдер. — Мисли се за много умен.
— Не може по-нататък. Трябва да чакаме, докато се зазори.
— Да.
Гребер седна до стената. Той се взря в небето, което изсипваше над земята смъртоносен порой. Нищо не можеше да разпознае. Чувствуваше около себе си само невидимата покосяваща смърт. Нямаше нищо необикновено в това. Неведнъж той бе чакал така, а било е и по-лошо.
Той внимателно погали непознатия образ. По него нямаше вече мазилка и прах. Напипа устните. После зъбите. Почувствува как те едва-едва му стиснаха пръстите. След това малко по-силно, и се отпуснаха.
— Жив е още — каза той.
— Кажи му, че двама от нас са отишли за инструменти.
Гребер опипа още веднъж устните. Не се мърдаха вече. Той потърси отново ръката и я стисна. Но и тя бе безжизнена. Гребер продължи да я държи; това беше всичко, което можеше да направи. Така той седя и чака, докато премине нападението.
С помощта на инструментите затрупаният беше изровен. Ламерс, дребен човек, който носеше очила. Намериха и очилата. Бяха отхвръкнали на един метър от него и не се бяха счупили. Но Ламерс беше мъртъв.
Гребер и Шнайдер продължиха нощния обход. Наситеният с прах въздух имаше специфичната миризма след бомбардировка. Едната стена на черквата беше срутена. А също и къщата на ротния командир. Гребер се запита дали Рае е убит. Но тогава забеляза в полумрака зад къщата слабата му изтощена фигура: той наблюдаваше разчистването около черквата. Една част от ранените бяха затрупани, другите — изнесени навън. Лежаха на одеяла и платнища, постлани на земята. Очите им бяха устремени към небето. Не за помощ. Те се страхуваха от него. Гребер мина край изровените от бомби дупки. Те воняха и изглеждаха толкова черни в снега, като че бяха бездънни. Мъглата лазеше по тях. На хълма, където бяха гробовете, имаше и един по-малък ров.
— Можем да го използуваме за гроб — каза Шнайдер. — Имаме достатъчно убити, за да го запълним. Гребер поклати глава.
— Откъде ще вземем толкова пръст? — Ще изкопаем от краищата.
— Безполезно. Пак ще хлътне. По-лесно е да се копаят пресни гробове.
Шнайдер почеса червеникавата си брада.
