Жената погледна отчаяно една объркана купчина измокрени книжа.
— Всичко унищожено. Цялата служба за регистриране. Какво ще стане сега? Всеки може да се нарече както си иска.
— Това би било страшно, нали? Подофицерът се изплю и побутна Гребер.
— Ела, другарю. Тия тук всички са полудели.
Те излязоха навън и застанаха пред общината. Къщите наоколо бяха изгорели. От паметника на Бисмарк бяха останали само ботушите на статуята. Ято бели гълъби летеше в кръг над съборената кула на черквата „Света Мария“.
— Хубаво я наредихме, а? — каза подофицерът. — Кого търсиш?
— Родителите си.
— А аз — жена си. Не й писах, че си идвам. Исках да я изненадам. А ти?
— И аз така. Не исках родителите ми излишно да се вълнуват. Отпуската ми бе отлагана няколко пъти. След това ненадейно я разрешиха. Нямаше време да пиша.
— Идиотска работа! Сега какво мислиш да правиш?
Гребер се загледа в разрушения пазарен площад. От 1933 година той се наричаше „Хитлерплац“. Преди това, след Първата война, бе носил името на президента на републиката Еберт; по-преди — името на кайзер Вилхелм, а още по-рано се казваше „Пазарен площад“.
— Не зная — каза той. — Цялата тази работа не ми е още много ясна. Как е възможно човек да се загуби тук, в самата Германия?
— Нима?
Подофицерът погледна Гребер с израз, в който имаше ирония и състрадание.
— Мили мой лебеде. Има още много да се чудиш! Аз търся жена си от пет дни насам. От пет дни, от сутрин до вечер, а тя като че ли е изчезнала вдън земя, като че ли е омагьосана!
— Но как е възможно това? Някъде…
— Изчезнала — повтори подофицерът. — И като нея няколко хиляди други. Част от тях са били евакуирани във временни лагери и малки градчета. Иди открий сега къде се намира, когато пощата не работи както трябва. Друга част са избягали на тълпи в селата.
— В селата! — каза Гребер с облекчение. — Разбира се, за тях не бях се сетил. Селата са сигурни. Там са вероятно, там трябва да са. Голямо откритие направих!
Подофицерът сви презрително устни.
— Но не те приближава нито крачка до целта! Известно ли ти е, че около този проклет град се намират почти две дузини села. Докато ги обходиш, ще ти мине отпуската. Разбираш ли?
Гребер разбираше, но му беше все едно. Всичко, което искаше, се свеждаше до това — родителите му да са живи. Къде са — му беше все едно.
— Слушай, другарю — каза подофицерът по-спокойно. — Трябва да подхванеш работата правилно. Ако тичаш безцелно нагоре-надолу, ще загубиш само време и ще полудееш. Трябва да организираш търсенето. Какво мислиш да правиш най-напред?
— Не зная още. Ще се опитам да науча нещо от познати. Намерих един адрес на хора, чиято къща е разрушена. На същата улица.
— Няма да научиш много от тях. Всички ги е страх да си отворят устата. Аз сам се убедих. Все пак можеш да опиташ. Слушай! Ние можем взаимно да си помогнем. Там, където ти ще питаш, питай едновременно и за жена ми, а там, където аз питам, ще се интересувам и за твоите родители. Дадено?
— Дадено.
— Добре. Казвам се Бьотхер. Името на моята жена е Алма. Запиши си.
Гребер си записа името. След това написа на парче хартия имената на родителите си и го подаде на Бьотхер. Той внимателно го прочете и прибра.
— Къде живееш, Гребер?
— Все още никъде. Трябва да намеря някое място.
— В казармата има легла за отпускари с разрушени жилища. Яви се в комендатурата, оттам ще получиш удостоверение за настаняване. Ходи ли там?
— Не още.
— Опитай се да получиш легло в стая номер 48, Това е стаята за болни. Там дават по-добро ядене, отколкото в другите. И аз съм там.
Бьотхер извади една цигарена угарка от джоба си, погледна я и отново я прибра.
— Аз ще претърся днес болниците. Можем да се срещнем някъде довечера. Може би някой от нас ще знае вече нещо.
— Добре. Къде?
— Най-добре тук. В девет часа?
— Дадено.
Бьотхер кимна и отправи поглед в синьото небе.
— Погледни — каза той с горчивина. — Пролет, А ето вече пет нощи спя в една стая с дванадесет пръдльовци — вместо с моята собствена жена която има такъв задник, че на него можеш да играеш табланет.
Първите две къщи на „Гартенщрасе“ бяха разрушени. Никой не живееше в тях. Третата бе останала почти невредима. Само покривът беше изгорял — къщата, в която живееше семейство Циглер. Циглер беше приятел на бащата на Гребер.
Гребер се качи по стълбата. По площадките бяха сложени кофи с пясък и вода. По стените бяха залепени съобщения. Той позвъни и се учуди, че звънецът още работи. След известно време една сбръчкана стара жена отвори предпазливо вратата.
— Госпожо Циглер — каза Гребер. — Аз съм, Ернст Гребер.
— Да, да… — Жената го загледа. — Да… Тя се подвоуми, но след това каза:
— Но влезте, господин Гребер.
Тя отвори по-широко вратата и зад него отново я заключи.
— Татко — извика тя, за да бъде чута отвътре. — Няма нищо. Ернст Гребер е. Синът на Паул Гребер.
Столовата миришеше на паркетин. Линолеумът по пода лъщеше като огледало. На прозореца бяха поставени саксии с цветя, които имаха големи листа на жълти петна, сякаш бяха оросени с разтопено масло. Над дивана бе закачено ковьорче с избродиран с червени конци надпис: „Собственият дом няма цена“.
Циглер излезе от спалнята. Той се усмихна. Гребер видя, че беше развълнуван.
— Не знаеш кой може да те посети — каза той. — За вас никак не можеше да ми дойде на ум. Оттам ли идете?
— Да. Търся родителите си. Жилището им е разрушено.
— Защо не си свалите раницата? — каза госпожа Циглер. — Ще направя кафе. Имаме още хубаво ръжено кафе.
Гребер занесе раницата си в преддверието.
— Измърсен съм — каза той. — Тук всичко е така чисто. Отвикнах от това нещо.
— Няма значение. Седнете, моля ви се. Там, на дивана.
Госпожа Циглер изчезна в кухнята. Циглер гледаше Гребер с колеблив поглед.
— Значи така — каза той.
— Знаете ли нещо за моите родители? Не мога да ги намеря, В общината не знаят нищо. Там всичко е наопаки.
Циглер поклати глава. Жена му отново се показа на вратата.
— Ние отдавна вече не излизаме — каза тя бързо. — Не се срещаме с никого и не знаем нищо.
— Но никак ли не сте ги виждали? Кога ги видяхте за последен път?
— Отдавна, много отдавна. Може би преди най-малко пет-шест месеца. Тогава… — Тя замълча.
— Какво стана тогава? — запита Гребер. — Как изглеждаха те?
— Бяха здрави. Да, родителите ви бяха съвсем добре — отвърна жената. — Разбира се, междувременно…
— Да… — каза Гребер. — Видях всичко. Там, на фронта, ние чувахме, бомбардират градовете, но не
