очаквах до такава степен…
Настъпи мълчание. И тримата гледаха в пода.
— Кафето ще е готово ей сега — каза жената. — Нали ще пиете? Чаша топло кафе винаги е от полза.
Тя сложи на масата чаши със сини цветя. Гребер ги погледна. У дома имаха същите. Неизвестно по каква причина шарките на чашите се наричаха луковици.
— Да… — каза Циглер отново.
— Мислите ли, че родителите ми са евакуирани с някой ешелон? — запита Гребер.
— Може би. Мамо, има ли още от бисквитите, които ни донесе Ервин. Дай да почерпим господин Гребер.
— Какво прави Ервин?
— Ервин? — старият човек се сепна. — Ервин е добре, добре.
Жената донесе кафето. Тя сложи една голяма тенекиена кутия на масата. Надписът върху нея беше на холандски. Вътре нямаше много бисквити. „От Холандия — помисли си Гребер. — И аз в началото носех неща от Франция.“
Жената го покани. Той взе една бисквита с розова захар по нея. Имаше вкус на застаряло. Двамата старци не взеха нищо. Те не пиха и кафе. Циглер чукаше разсеяно по масата.
— Вземете си още една — каза жената. — Нямаме нищо друго. Но това са хубави бисквити.
— Да, много хубави. Благодаря. Закусих преди малко.
Той почувствува, че няма да измъкне нищо повече от старите. Може би пък и да не знаят нищо. Стана.
— Не можете ли да ми кажете къде другаде бих могъл да науча нещо?
— Нищо не знаем. Изобщо не излизаме. Нищо не знаем. Много съжалявам, Ернст. Вярвай ми.
— Вярвам ви. Благодаря за кафето. Гребер се отправи към вратата.
— Къде живеете сега? — запита изведнъж Циглер.
— Ще намеря все някъде място. Ако не другаде, то в казармата.
— Ние нямаме място — каза госпожа Циглер бързо и погледна мъжа си. — Военното управление сигурно се е погрижило за отпускарите, останали без жилище.
— Сигурно — отвърна Гребер.
— Можеше поне да си остави тук раницата, докато намери нещо, мамо — каза Циглер. — Тя е толкова тежка.
Гребер усети погледа на жената.
— Не, не е необходимо. Свикнал съм с раницата.
Той затвори вратата и слезе по стълбата. Вън атмосферата беше душна. Семейството Циглер се страхуваше от нещо. Той не знаеше от какво. Но след 1933 година човек имаше толкова много причини да се страхува.
Семейство Лоозе беше приютено в голямата зала на музикалния клуб. Походни легла и дюшеци задръстваха помещението. По стените се спускаха няколко знамена, декорации с пречупения кръст и войнствени лозунги, както и един маслен портрет на фюрера в широка златна рамка — все остатъци от минали патриотични тържества. Залата гъмжеше от жени и деца. Между леглата бяха нахвърляни куфари, гърнета, котлони, хранителни припаси и отделни мебели, които са били спасени.
Госпожа Лоозе седеше безучастно на едно легло по средата на залата. Тя беше дебела жена с посивели, невчесани коси.
— Твоите родители? — тя погледна Гребер с безжизнените си очи и се замисли. — Убити са, Ернст — измърмори тя най-сетне.
— Как?
— Убити — повтори тя. — Какво друго?
Едно малко момченце, облечено в униформа, се блъсна, тичайки, в коляното на Гребер. Той го помести настрана.
— Откъде знаете? — запита той. Чувствуваше, че няма глас и че гърлото му е пресъхнало.
— Видяхте ли ги? Къде?
Госпожа Лоозе поклати уморено глава.
— Нищо не се виждаше, Ернст — промърмори тя. — Всичко беше в огън и викове. И след това…
Думите се загубиха в шепот, който също замря. Жената мълчеше и гледаше пред себе си, опряла лакти на колене, без да се помръдне, потънала в мислите си, като че ли беше сама в залата. Гребер я гледаше втренчено.
— Госпожа Лоозе — каза той след това бавно и с мъка. — Спомнете си! Кога видяхте родителите ми? Откъде знаете, че са убити?
Жената го гледаше с мътен поглед.
— Лена е убита също — мълвеше тя. — И Аугуст, Нали ги познаваше…
Гребер си спомни смътно за две деца, които постоянно ядяха хляб, намазан с мед.
— Госпожа Лоозе — повтори той, като трябваше да си наложи да не я вдигне от леглото и да я разтърси. — Моля ви, кажете ми откъде знаете, че родителите ми са убити? Опитайте се да си спомните! Видяхте ли ги?
Тя като че ли не го чуваше повече.
— Лена — шепнеше тя. — И аз не съм я видяла. Не ме пуснаха при нея, Ернст. Изглежда, че малко нещо от нея е било останало. А тя беше тъй малка. Защо правят така? Ти трябва да знаеш това, нали си войник.
Гребер погледна отчаяно наоколо. Един човек се провираше между креватите. Беше Лоозе. Видя му се отслабнал и състарен.
Той внимателно сложи ръка на рамото на жена си, която отново бе потънала в неутешима скръб, и направи знак на Гребер.
— Мама не може още да разбере всичко това, Ернст — каза той.
Жената мръдна под ръката му и бавно вдигна очи нагоре.
— А ти можеш ли да го разбереш?… Защото, ако можеш да го разбереш — каза тя изведнъж ясно, високо и отчетливо, като че ли говореше в училище, — ти не ще бъдеш по-добър от тези, които го направиха.
Очите на Лоозе се плъзнаха бързо и страхливо по близките легла. Никой не бе чул. Момченцето в униформата и няколко деца играеха на криеница сред куфарите, като вдигаха много врява.
— Не си много по-добър — повтори жената. След това главата й отново потъна между раменете и тя не беше нищо друго, освен купчина животинска тъга. Лоозе направи знак на Гребер. Те отидоха встрани.
— Знаете ли какво е станало с родителите ми? — запита Гребер. — Жена ви казва, че са убити. Лоозе поклати глава.
— Тя нищо не знае, Ернст. Тя мисли, че всички трябва да са убити, щом като нашите деца са убити. Тя не е съвсем, нали видя…
Той преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре и надолу и изпъкваше през изтънялата му кожа.
— Тя казва неща… заради тях вече ни наклеветиха хора оттук…
За момент на Гребер се стори, че Лоозе е много далеч и твърде малък в замърсената сива светлина, но след това отново го видя до себе си такъв, какъвто го познаваше. Като че ли в помещението стана изведнъж тихо.
— Значи не са убити? — запита той.
— Не мога да ти кажа със сигурност, Ернст. Ти не знаеш какво беше тук през последните години. От ден на ден ставаше все по-лошо. Никой не се доверяваше на никого. Всички се страхуваха един от друг. Вероятно родителите ти са някъде на сигурно място.
Гребер започна да диша по-спокойно.
— Вие виждали ли сте ги? — запита той.
— Веднъж, на улицата. Може би оттогава има четири-пет седмици. Имаше още сняг. Беше преди нападението.
