— Как изглеждаха? Здрави ли бяха? Лоозе не отговори веднага.
— Мисля, че да — каза той след това и преглътна.
Гребер изведнъж се засрами. Той разбра, че в тази обстановка не се пита дали някой човек е бил преди месец здрав или не — тук се питаше за живи и убити, и за нищо друго.
— Извинявайте — каза той смутено. Лоозе махна с ръка.
— Няма нищо, Ернст. Днес човек може да мисли единствено за себе си. Има премного нещастия в света.
Гребер излезе на улицата. Тя беше пуста и мъртва, когато бе тръгнал за музикалния клуб, а сега изведнъж му се струваше по-светла и животът в нея не беше още замрял. Той вече не виждаше разрушените къщи, сега виждаше напъпилите дървета, двете кучета, които си играеха и влажното синьо небе. Родителите му не бяха убити; бяха само изчезнали. Преди един час, когато едноръкият чиновник му бе казал това, то звучеше безутешно и почти непоносимо; сега то се бе превърнало по чуден начин в надежда. Той знаеше, че това е така, само защото за миг бе повярвал в най-лошото. „От колко малко се храни надеждата — помисли си той — и колко бързо пуска корени“.
Той се спря пред къщата. В тъмнината не можеше да разпознае номера.
— Кого търсите? — запита някой, който се бе облегнал на вратата.
— Тук ли е „Мариенщрасе“ 22?
— Да. Кого търсите?
— Санитарния съветник Крузе.
— Крузе? Каква работа имате при него?
Гребер погледна човека в тъмното. Той носеше ботуши и униформа на СА2. „Блоков отговорник, който важничи — помисли си той. — Само това ми липсва.“
— Това ще кажа на самия д-р Крузе — каза Гребер и влезе в къщата.
Беше много отпаднал — умора, по-дълбока от тази, която чувствуваше в очите и ставите си. През целия ден той бе разпитвал и търсил, но бе научил твърде малко. Родителите му нямаха роднини в града, а от съседите не бяха останали особено много. Бьотхер имаше право — всичко беше като омагьосано. Хората се страхуваха от гестапото и мълчаха — или само даваха неясни указания и препращаха към други, също така неосведомени.
Той се изкачи по стълбата. Коридорът беше тъмен. Санитарният съветник живееше на първия етаж. Гребер едва го познаваше, но знаеше че често бе лекувал майка му. Може би тя е ходила при него напоследък и той знае новия й адрес.
Отвори му някаква възрастна жена с безизразно лице.
— Крузе? — попита тя. — Търсите д-р Крузе?
— Да.
Жената го наблюдаваше мълчаливо, без да се отмести, за да може той да влезе.
— В къщи ли е? — запита Гребер нетърпеливо. Тя не отговори. Като че ли се ослушваше.
— За преглед ли идвате? — запита жената след това.
— Не, по частна работа.
— Частна работа?
— Да, частна. Вие ли сте госпожа Крузе?
— Боже опази.
Гребер впи поглед в жената. През деня се беше сблъсквал и с предпазливост, и с омраза, и с увъртания от всякакъв род, сега срещаше нещо ново.
— Слушайте — каза той, — не зная какво става тук, а и все ми е едно. Искам да говоря с доктор Крузе. Нищо друго. Разбирате ли?
— Крузе не живее вече тук — заяви неочаквано жената високо, грубо и враждебно.
— Но ето тук името му стои още. Гребер показа една месингова табелка на стената до вратата.
— Табелката трябваше отдавна да я няма.
— Но тя още е тук. Живее ли някой от семейството му още тук?
Жената мълчеше. Гребер не можеше повече да търпи. Тъкмо когато искаше да й каже да върви по дяволите, той чу, че се отваря вратата вътре в жилището. Светла ивица проникна в тъмното преддверие.
— Търси ли ме някой? — запита някакъв глас.
— Да — каза Гребер наслуки, — искам да говоря с някого, който познава санитарния съветник Крузе. Изглежда, че това не е така лесно.
— Аз съм Елизабет Крузе.
Гребер се обърна към жената с безизразното лице. Тя освободи вратата и влезе в апартамента.
— Премного светлина — каза тя по посока на отворената стая. — Забранено е да се осветява тъй силно.
Гребер остана на входа. Едно момиче на около двадесет години премина през светлата ивица, сякаш прекосяваше река. Той видя за миг извити вежди, тъмни очи и червеникаво-кафява коса, която падаше в немирни къдрици по раменете. След това тя се появи цялата в полутъмния коридор и застана пред него.
— Моят баща не приема вече пациенти — каза тя.
— Аз не съм за преглед. Идвам да запитам нещо.
Лицето на момичето се промени. Тя се полуобърна, като че искаше да провери дали другата жена е още там. Тогава бързо отвори цялата врата.
— Влезте — прошепна тя.
Той я последва в стаята, откъдето идеше светлината. Тя се обърна и го погледна изпитателно и настойчиво. Очите й не изглеждаха вече тъмни. Бяха сиви и твърде прозрачни.
— Мисля, че ви познавам — каза тя. — Не бяхте ли по-рано в гимназията?
— Да, казвам се Ернст Гребер.
Гребер също си я спомни. Беше слабо момиче, с много големи очи и много буйна коса. Майка й беше починала рано и затова я бяха изпратили при роднини в друг град.
— Боже мой, Елизабет — каза той, — не те познах! Трябва да са изминали седем-осем години, откакто се видяхме за последен път. Ти много си се променила.
— И ти също.
Те стояха един срещу друг.
— Какво става тук? — запита Гребер. — Теб те пазят като генерал.
Елизабет се засмя късо и с горчивина.
— Не като генерал, като пленник.
— Как, защо така? Баща ти…
С отсечено движение тя му направи знак да мълчи.
— Чакай — прошепна тя. Мина покрай него и отиде до една маса, на която беше сложен грамофон. Нави пружината. Прозвуча Хоенфридбергският марш.
— Така — каза тя. — Сега можеш да продължиш.
Гребер я погледна с недоумение. Изглежда, че Бьотхер имаше право: почти всички бяха полудели в този град.
— Защо е това? — запита той. — Спри го! Втръснало ми е от маршове. Кажи ми по-добре какво става тук? Защо си пленница?
Елизабет се върна при него.
— Онази жена там подслушва. Тя доносничи. Затова пуснах грамофона.
Тя стоеше до него и дишаше възбудено.
— Какво става с баща ми? Какво знаеш за него?
— Аз ли? Нищо. Исках само да го попитам нещо. Какво всъщност се е случило с него?
— Ти нищо ли не знаеш за него?
— Не. Исках само да го попитам дали не знае адреса на майка ми. Моите родители са изчезнали.
— Само това ли?
Гребер загледа втренчено Елизабет.
