никакво движение, само очите следваха шума, като че ли се подчиняваха на някаква няма команда.
Тогава и той почувствува страх.
Незабелязано нещо се промени в натегнатата атмосфера. Боботенето вън продължаваше, но изглежда отнякъде проникна свеж въздух. Телата се отпуснаха. Изведнъж в галериите нямаше вече само наведени хора. Отново премина живот през тях, те не стояха вече в тъпо очакване на съдбата си. Хората се раздвижиха и започнаха да се гледат един друг. Те имаха отново лица, а не само маски.
— Отлетяха нататък — каза стар човек, седнал до Елизабет.
— Могат отново да се върнат — отговори някой. — Правят така. Забият само един пирон и след това се връщат отново след отбоя.
Двете деца се раздвижиха. Един стар мъж се прозина. Отнякъде се появи ловджийско куче и започна да души наоколо. Някакво пеленаче закрещя. Някои извадиха пакети и започнаха да ядат. Една жена, приличаща на древногерманска богиня, извика изведнъж с висок глас.
— Арнолд, забравихме да затворим газта! Сега яденето ни е изгоряло. Защо не се сети?
— Успокойте се — каза старият човек до Елизабет — при въздушна тревога се прекъсва газта в целия град.
— Това не е успокоение. Когато отново го пуснат, цялото жилище ще се изпълни с газ! Това е още по- лошо.
— При въздушна тревога газта не се прекъсва — заяви един педантичен наставнически глас. — Това става само при нападение.
Елизабет извади от джоба си гребен и огледало и започна да оправя косата си. В мъртвешката светлина гребенът изглеждаше направен от засъхнало мастило, но косата се начупваше и пращеше под него.
— Как ми се иска да излезем! — прошепна тя. — Човек се задушава тук!
Трябваше да чакат още половин час. Най-сетне вратите бяха отворени. Тръгнаха към изхода. Над вратите бяха поставени малки затулени лампички. Лунната светлина падаше отвън по стъпалата на стълбището. Елизабет се променяше с всяка стъпка нагоре. Като че ли се събуждаше от лъжлива смърт. Сенките в очните кухини изчезнаха, оловният цвят се разля, медни отблясъци се появиха в косите, кожата стана пак топла и гладка и животът се върна отново — дишаше по-силно, отколкото преди, наново спечелен, по-скъп и по-многоцветен.
Те застанаха пред бункера. Елизабет дишаше дълбоко. Тя раздвижи раменете и главата си като излязло от клетка животно.
— Тези масови гробници под земята! — каза тя. — Как ги мразя! Човек се задушава в тях. Тя отметна косата си назад.
— В сравнение с тях разрушенията представляват утеха. Над тях поне има небе.
Гребер я погледна. Така както стоеше пред огромния гол бетонен колос, чиито стъпала като че ли водеха в преизподнята, в нея имаше нещо силно и диво.
— В къщи ли ще се върнеш? — запита той.
— Да, къде другаде. Да скитам по тъмните улици ли? Доста дълго време върших това.
Те прекосиха площада. Вятърът ги лъхна като дъха на голямо куче.
— Не можеш ли да напуснеш квартирата си? — каза Гребер. — Въпреки всичко, което казваш.
— Къде? Знаеш ли някоя стая?
— Не.
— И аз също. Хиляди са без покрив. Къде да отида?
— Вярно, сега вече е късно.
Елизабет се спря.
— Дори да можех, нямаше да изляза. Това ще бъде равносилно да изоставя баща си. Разбираш ли?
— Да.
Те продължиха. Изведнъж Гребер се почувствува отегчен. Да прави каквото ще. Той бе твърде изтощен и нетърпелив. Имаше чувството, че точно в този момент родителите му го търсят на „Хакенщрасе“.
— Трябва да вървя — каза той. — Имам среща, а вече съм закъснял. Лека нощ, Елизабет.
— Лека нощ, Ернст.
За миг я проследи с поглед. Тя бързо изчезна в тъмнината. „Трябваше да я изпратя до в къщи“ — укори се той. Но му беше все едно. Спомни си, че още като дете не можеше да я търпи. Обърна се бързо и се отправи към „Хакенщрасе“. Улицата беше пуста. Там нямаше никого. Посрещна го само луната и сковаващото странно мълчание на пресните развалини, които се издигаха в небето като ехото на глух вик. Мълчанието, което обгръщаше старите разрушения, беше съвсем друго.
Бьотхер вече го чакаше на стъпалата на общината. Луната блестеше върху бледата повърхност на едно водохранилище, намиращо се на височината зад сградата.
— Откри ли нещо? — запита той още отдалеч.
— Не, а ти?
— Също нищо. В болниците ги няма. Това е почти сигурно. Преобърнах вече почти всички. Да знаеш какви неща вижда човек в тях. Жените и децата са все пак нещо различно от войниците! Ела да идем да изпием някъде по една бира.
Те минаха през „Хитлерплац“, Ботушите им кънтяха.
— Още един ден по-малко — каза Бьотхер. — Какво може да се измисли? Скоро ще се свърши цялата отпуска.
Той отвори вратата на някаква кръчма. Седнаха на една маса до прозореца. Завесите бяха плътно спуснати. Никелираните чешми на бара блестяха в полутъмнината. Бьотхер изглежда бе стар гост на кръчмата.
Кръчмарката донесе, без да пита, две бири. Той погледна след нея. Беше дебела и бедрата й се поклащаха.
— Седя сега тук сам — заяви той. — А някъде другаде седи моята жена. Също сама. Надявам се поне! Не е ли за полудяване?
— Не зная. Аз бих бил доволен дори само да знаех, че родителите ми са седнали някъде. Все едно къде.
— Ти си прав. Обаче родителите са едно, жената е друго. Без тях човек може. Ако са здрави, всичко е в ред и толкова. Но жената…
Поръчаха още две бири и извадиха храна от раницата си. Кръчмарката се въртеше около масата. Тя гледаше жадно салама и маста.
— Добре си живеете — каза тя.
— Да, живеем си — отвърна Бьотхер. — Имаме цял пакет за отпускари с месо и захар в него. Не знаем какво да го правим.
Той отпи една глътка.
— На теб ти е лесно — каза той с огорчение на Гребер. — Ще се нахраниш сега, ще излезеш и усмихне ли ти се някоя уличница, ще забравиш нещастието си.
— И ти можеш да направиш същото.
Бьотхер поклати глава. Гребер го погледна изненадано. Не беше очаквал да намери у един стар войник толкова много вярност.
— За мен са много кльощави — заяви Бьотхер. — Проклетията е там, че кацам само на солидни жени. Другите просто ме отвращават. Чисто и просто нищо не излиза. Все едно да легна в леглото с някоя закачалка. Само солидни жени! Иначе при мен се получава засечка.
— Ето тази е точно такава. Гребер посочи с очи кръчмарката.
— Лъжеш се. — Бьотхер се оживи. — Има голяма разлика. Това, което виждаш тук, е пача, мека сланина, в която потъваш. Солидна жена наистина, пълна, добра, трябва да се признае, но това е пухено легло, а не матрак с двойни пружини, като моята жена. При нея всичко е като желязо. Стаята трепери като ковачница, когато тя започне да работи. И мазилката пада от стените. Не, драги мой. Такова нещо не се намира така лесно на улицата.
Той наведе глава и се замисли. Изведнъж до Гребер достигна мирис на теменужки. Той се огледа. На перваза на прозореца имаше саксия с теменуги; те ухаеха безкрайно нежно и само с едно вдъхване човек
