но той почти го бе забравил. Бе чул от някого, че Алфонс е влязъл в партията и е направил кариера. А сега самият Биндинг стоеше пред него, весел и безобиден.
— Ела, Ернст — настоя той. — Хайде! Гребер поклати глава. — Нямам време.
— Но, Ернст, само по една глътка! Стари другари намират винаги време за това.
Стари другари! Гребер разглеждаше униформата му.
Биндинг се бе издигнал много. „И именно поради това може да ми помогне да намеря родителите си“ — сети се изведнъж той. Именно защото беше голяма клечка в партията.
— Добре, Алфонс — каза той. — Само по една чашка.
— Дадено, Ернст. Ела, не е далеч.
Беше по-далеч, отколкото твърдеше Биндинг. Той живееше в една малка бяла вила в предградията, която досега не бе засегната от нападенията. Голяма градина с високи брези я заобикаляше. По клоните на дърветата висяха къщички за птички и някъде се чуваше ромон на вода.
Биндинг влезе пръв. По стените на коридора бяха окачени еленови рога, глава на дива свиня и препарирана меча глава. Гребер гледаше с учудване тези трофеи.
— Такъв голям ловец ли си, Алфонс! Биндинг се захили.
— Нищо подобно. Никога не съм пипал ловджийска пушка. Всичко е за украса. Хубаво е да се гледа, а? Малко старогерманска атмосфера.
Той покани Гребер в една изцяло постлана с килими стая. По стените бяха поставени картини в тежки позлатени рамки. Широки кожени кресла бяха наредени около ниска маса.
— Какво ще кажеш, а? — запита Биндинг с гордост. — Уютно, нали?
Гребер кимна. Партията се грижеше за своите хора. Алфонс беше син на беден търговец на мляко. Баща му го издържаше с мъка в гимназията.
— Седни, Ернст. Как ти харесва моят Рубенс?
— Как?
— Моят Рубенс. Ето там, оня розов баджак над пианото?
Ставаше въпрос за една картина, която представляваше гола закръглена жена, застанала на брега на едно езеро. Имаше златисти коси и огромен, огрян от слънцето задник. „Тъкмо за Бьотхер“ — помисли си Гребер.
— Хубаво — каза той.
— Хубаво? — с разочарован глас каза Биндинг. — Само хубаво ли? Прекрасно е! От същия търговец, от който купува райхсмаршалът. Майсторско произведение! Успях да го грабна съвсем евтино от втора ръка. Не ти ли харесва?
— Разбира се. Аз не съм познавач, но имам един приятел, който ще полудее като види картината.
— Наистина ли? Сигурно е страстен колекционер?
— Не съвсем; но е специалист по картините на Рубенс.
Биндинг сияеше от удоволствие.
— Много се радвам, Ернст. Наистина се радвам. Кой да помисли, че и аз някога ще стана колекционер на произведения на изкуството. А сега ми кажи как си и какво правиш. И дали мога да направя нещо за теб. Нали знаеш, човек има някоя и друга връзка.
Той се усмихна двусмислено.
Неволно Гребер се почувствува трогнат. За първи път намираше човек, който му предлага помощ без каквато и да е уговорка.
— Можеш да направиш нещо за мен — каза той. — Родителите ми са изчезнали. Може би са ги евакуирали някъде по селата. Как бих могъл да разбера това? По всяка вероятност не са вече в града.
Биндинг седна в едно кресло до масата за пушене, изработена от кована мед. Лъснатите му ботуши приличаха на кюнци за печка.
— Щом не са вече в града, не е толкова лесно — забеляза той. — Ще видя какво мога да направя. Ще трае сигурно няколко дни. Може би и по-дълго. Ще зависи и от това, къде именно се намират.
— Да, убедих се вече в това.
Биндинг стана и отиде до един шкаф. Извади оттам бутилка и две чаши.
— Да пийнем най-напред по чашка, Ернст. Истински „Арманяк“. Почти го предпочитам пред коняка. Наздраве.
— Наздраве, Алфонс.
Биндинг напълни отново чашите.
— Къде живееш сега? При роднини?
— Нямам роднини в града. Живея в казармата. Биндинг остави чашата си.
— Слушай, Ернст, това е глупост! Отпуска в казарма. Та това отпуска ли е? Ела да живееш при мен! Място има достатъчно! Спалня с баня, напълно на твое разположение, и всичко каквото искаш!
— А ти сам ли живееш тук?
— Разбира се! Да не си помислил, че съм женен. Не съм до такава степен оглупял. Човек с моето положение има на разположение жени колкото си иска. Вярвай ми, Ернст, стояли са на колене пред мен.
— Наистина ли?
— На колене ти казвам. Дори вчера беше дошла една дама от висшето общество, с червени коси, прекрасни гърди, с воал, кожено палто, ето тук, на този килим лееше сълзи като шадраван и бе готова на всичко. Искаше да изкарам мъжа й от концентрационен лагер.
Гребер го погледна.
— В състояние ли си да направиш такова нещо? Биндинг се засмя.
— Мога да вкарам, но да изкарам някого, не е така лесно. Разбира се, не й казах това. Значи какво? Ще се пренесеш ли тук? Както виждаш, доста е интересно.
— Да, виждам, но сега не мога. Навсякъде съм дал адреса си в казармата за сведения от моите родители. Трябва да изчакам докато науча нещо.
— Добре, Ернст. Ти знаеш най-добре как трябва да постъпиш. Но не забравяй, че за теб винаги има място при Алфонс. А и храната е първокласна. Погрижил съм се добре.
— Благодаря, Алфонс.
— Не говори глупости. Нали сме уж съученици. Трябва да си помагаме един на друг. Колко пъти си ме оставял да преписвам класните ти. Между другото, спомняш ли си още Бурмайстер?
— Учителят ни по математика ли?
— Именно той. Това животно беше виновно, за да ме изгонят от училище в шести клас. Заради оная работа с Люси Едлер. Не си ли спомняш вече?
— Разбира се — каза Гребер. Всъщност не си спомняше нищо.
— Как ли не го молех тогава да не ме обажда! Нищо не помогна. Дяволът беше непоколебим. Морален дълг и какви ли не глупости дрънкаше. Баща ми едва не ме преби. Бурмайстер!
Алфонс произнесе името с видима наслада.
— Но му го върнах тъпкано, Ернст! Издействувах му половин година концентрационен лагер. Трябваше да го видиш, когато излезе оттам. Стоеше по войнишки пред мен и едва не намокри гащите, като ме съзря.
Даде ми наистина урок, но аз му го върнах така, че да ме помни. Хубав майтап, а?
— Да.
Алфонс се засмя.
— Такова нещо ти разведрява душата. Това е хубавото в нашето движение — дава възможност за такива работи.
Биндинг забеляза, че Гребер се готви да стане.
— Защо толкова рано?
— Трябва да вървя. Неспокоен съм. Биндинг кимна с глава. На лицето му се изписа съчувствие.
— Разбирам те, Ернст. Вярвай ми, много ми е мъчно.
— Благодаря ти, Алфонс. — Гребер знаеше какво се говори при такива случаи и затова искаше да съкрати процедурата. — Тогава след няколко дена ще ти се обадя пак.
— Ела утре следобед. Или по-добре надвечер. Така, към пет и половина.
