Гребер се усмихна. Думите й звучаха някак особено.
— Търпимост — каза той. — Като че ли това е, което липсва най-много.
Елизабет кимна с глава. Той отново напълни чашите.
— Да пием за търпимостта! Едва ли околийския водач, който ми подари бутилката, е преследвал подобна цел. Но именно заради това да пием за търпимостта.
Той изпи чашата си до дъно.
— Ще пием ли още по една? — запита той.
Елизабет разтърси глава от силния алкохол.
— С удоволствие — каза тя след това.
Той напълни отново чашите и сложи бутилката на масата. Водката беше силна, бистра и неподправена. Елизабет постави чашата си на масата.
— Ела — каза тя. — Ще ти покажа един образец на търпимост.
Тя го поведе през преддверието и отвори една врата.
— В бързината госпожа Лизер е забравила да заключи. Ела да видиш стаята й. Не злоупотребявам с доверието й. Когато ме няма, тя постоянно тършува из моята стая.
Част от стаята на госпожа Лизер беше мебелирана по най-обикновен начин. Но на стената срещу прозореца, поставен в дебела рамка, бе закачен голям цветен портрет на Хитлер, обкичен наоколо с елхови клонки и венци от дъбови листа. Под него, на една маса покрита с голямо знаме с пречупен кръст, бе сложено луксозно издание на „Моята борба“, подвързано с черна кожа и вдлъбнат хитлеристки знак. От двете страни бяха поставени сребърни свещници, а до тях снимки на фюрера: едната — с овчарско куче в резиденцията му в Берхтесгаден, а другата — с облечено в бяло детенце, което му поднася цветя. Няколко партийни ками и почетни значки допълваха картината.
Гребер не се изненада особено. Подобна украса бе виждал често. Култът към един диктатор се превръща лесно в религия.
— На това място ли пише доносите си? — запита той.
— Не, Там, върху бюрото на баща ми.
Гребер се отправи към бюрото — старомодна мебел със затворен капак-ролетка.
— Заключено е — каза Елизабет. — Не може да се отвори. Опитвала съм се няколко пъти.
— Тя ли направи донос за баща ти?
— Не зная дали точно тя. Откакто го затвориха, не съм чувала нищо за него. По това време тя живееше вече тук с детето си. Разполагаше само с една стая. Когато откараха баща ми, получи и двете негови стаи.
— Мислиш ли, че го е направила заради това? — запита Гребер.
— Защо не? Понякога шпионират и за по-дребни неща.
— Да, това е така. Но ако се съди по този олтар, като че ли тази жена действително е фанатичка.
— Ернст — каза горчиво Елизабет. — Вярваш ли наистина, че фанатизмът и личните облаги не могат да вървят ръка за ръка?
— Разбира се. И то много често. Чудно, че това често се забравя. Но има втълпени глупости, които човек повтаря наизуст. Светът не е разделен на рафтове с етикети. А човекът — още по-малко. Вероятно тази усойница обича детето си, мъжа си, цветята и всичко благородно в живота. Знаеше ли тя нещо, въз основа на което да оклевети баща ти, или чисто и просто е съчинила сама доноса?
— Баща ми беше добродушен и непредпазлив, отдавна го наблюдаваха. Но не всеки е в състояние да мълчи, когато цял ден слуша партийни речи в собственото си жилище.
— Предполагаш ли какво е могъл да каже? Елизабет вдигна рамене.
— Той не вярваше, че Германия все още може да спечели войната.
— Мнозина вече не вярват това.
— И ти ли?
— И аз. А сега да напуснем стаята. Остава сатаната да те намери тук, кой знае какво би направила. Елизабет се усмихна.
— Не се страхувай. Няма да ни изненада. Сложила съм резето на външната врата. Не може да влезе.
Тя отиде до вратата на стаята и дръпна резето. „Слава Богу — помисли си Гребер. — Може би е мъченица, но поне е внимателна и не страда от предразсъдъци.“
— Тук мирише на гробища — каза той. — Сигурно от проклетите дъбови листа. Ела да пийнем още по чаша.
Той напълни чашите.
— Сега вече зная защо се чувствуваме стари — каза той. — Защото сме видели премного мръсотия. Мръсотия, натрупана от хора, които са по-възрастни от нас и които би трябвало да имат повече разум от нас.
— Аз не се чувствувам стара — отбеляза Елизабет. Той я изгледа. Тя имаше вид на всичко друго, но не и на стара.
— Толкова по-добре за теб — отвърна той.
— Чувствувам се затворница — каза тя, — Това е по-лошо, отколкото да се чувствуваш стар.
Гребер седна в едно от креслата.
— Кой знае дали тази жена няма и теб да наклевети — каза той. — Може би е хвърлила око на цялата квартира. Защо чакаш да стане това? Изнеси се оттук! Ти знаеш, че правото никога няма да бъде на твоя страна.
— Да, зная.
Елизабет придоби изведнъж объркан и безпомощен вид.
— Суеверие — отвърна тя измъчено, подобно на човек, който вече сто пъти е стигал до същото заключение. — Докато съм тук, все се надявам, че баща ми ще се върне. Отида ли си, струва ми се, че напускам и него. Разбираш ли?
— Не е нужно да се разбира. Чисто и просто човек го върши. Дори и да е безсмислено.
— Виждаш ли?
Тя изпразни чашата си. Вън се чу шум от отключване на врата.
— Ето я — каза Гребер. — Не се забави дълго. Изглежда събранието не е продължило много.
Те се вслушаха в стъпките. Гребер погледна грамофона.
— Само маршове ли имаш? — запита той.
— Не. Но маршовете вдигат шум. А понякога, когато самата тишина крещи, трябва да я заглушиш с най-шумното, което имаш.
Гребер я погледна.
— Хубави разговори водим! В училището често ни разправяха, че младостта е най-романтичният период на живота.
Елизабет се засмя. В преддверието нещо падна на пода. Госпожа Лизер ругаеше. След това хлопна врата.
— Оставих да свети лампата — прошепна Елизабет. — Ела, нека да излезем. Понякога не мога да издържам. И да говорим за нещо друго.
— Накъде? — запита Гребер, след като излязоха навън.
— Не зная. Където и да е.
— Има ли наблизо заведение, кръчма или бар?
— Не бих искала да се затворя отново. Нека да повървим малко.
— Добре.
Улиците бяха пусти, градът — тъмен и затихнал. Те тръгнаха по „Мариенщрасе“, пресякоха „Карлсплац“ и след това през моста се озоваха в стария град. След известно време всичко наоколо им се струваше така недействително и лишено от живот, като че ли те бяха последните живи хора. Движеха се между жилищни блокове, но погледнеха ли в прозорците, за да зърнат стаи, столове, маси — свидетели на живота, те не виждаха друго, освен отражението на лунната светлина в стъклата, а зад тях — черни завеси и хартии. Като че ли целият град беше в траур и представляваше покрита с черно огромна морга, в която жилищата бяха превърнати в ковчези.
